Пол Февал - Гърбавия

— Как?! — избъбра Орор. — И вие сте съгласна…

— Съпругът на дъщеря ми е мой син — прекъсна я принцесата. — Ако умре, ще го оплаквам. Ако може да бъде спасен, ще го спася!

Тя първа се насочи към вратата. Орор се вкопчи в нея и покри ръцете и с целувки и сълзи.

— Бог да ви възнагради, мамо!

Изобилен и вкусен, обедът в регистратурата на Шатле се беше проточил. Маркиз дьо Сегре напълно заслужаваше славата си на човек вещ и оправен. Той бе чревоугодник с изтънчен вкус, образцов чиновник и съвършен благородник.

Помощниците му, от господин Бертьоло дьо Лабомел др младия Юсон-Бордьосон, слушател със съвещателен глас във Върховния съд, бяха добре охранени бонвивани с чудесен апетит, които се чувствуваха много по-добре на масата, отколкото на заседания.

Трябва да признаем, че второто заседание на извънредния съд беше продължило значително по-малко, отколкото обеда. От тримата свидетели, които трябваше да бъдат изслушани, двама, всъщност, не се бяха явили: споменатите Кокардас и Паспоал бяха избягали от затвора. Показания беше дал само господин Пейрол и представените от него доказателства срещу обвиняемия се оказаха толкова неоспорими и съкрушителни, че това доведе до изключително опростяване на процедурата.

В тези дни в Шатле всичко беше временно. Съдиите бяха лишени от всички удобства, които по-рано им предоставяше дворецът на Върховния съд. За дрешник маркиз дьо Сегре разполагаше с една тъмна стаичка в съседство с главната регистратура, разделена само с тънка преграда от нишата, където господа помощник-съдиите вкупом подготвяха тоалета си. Този факт беше още по-неприятен, като се има предвид, че условията, предоставяни на господа помощник-съдиите дори и в най-мизерните провинциални съдилища, бяха несравнимо подобри. Единствената врата-прозорец на регистратурата гледаше към моста, свързващ тухлената — или Новата кула, с крепостта на нивото на бившата килия на Шаверни. За да се върнат в затвора, осъдените трябваше да минат през тази зала.

— Колко е часът, господин дьо Лабомел? — попита иззад преградата маркиз дьо Сегре.

— Два, господин председател — отзова се помощник-съдията.

— Баронесата сигурно ме чака! По дяволите тези двойни сеанси! Помолете господин Юсон да види дали каретата ми е пред вратата.

Юсон-Бордьосон през глава се втурна надолу по стълбището. Така е, когато човек иска да направи сериозна кариера.

— Знаете ли — подхвана междувременно Перен Акьолен от Мезон дьо Вивил-ан-Форе, — този свидетел, господин Пейрол, се изразява много прилично. В противен случай щяхме да заседаваме поне до три часа.

— Той е човек на принц дьо Гонзаг — обади се Лабомел, — а принцът умее да подбира хората си.

— Има ли нещо вярно в това, което се говори, че господин дьо Гонзаг бил в немилост? — попита маркизът.

— Ни най-малко, ни най-малко! — отвърна Перен Акьолен. — Тази сутрин господин дьо Гонзаг е присъствувал съвсем сам на ставането от сън на негово кралско височество, а това е изключително благоволение.

— Негодник! Вагабонтин! Нехранимайко! Обесник! — развика се в този момент председателят дьо Сегре.

По този начин той приветствуваше появата на камериера си, който в замяна на това го крадеше.

— Внимавай! — предупреди го маркизът. — Отивам при баронесата и трябва да бъда безупречно сресан!

Но в момента, когато камериерът се канеше да се заеме със служебните си задължения, в общия будоар на господа помощник-съдии-те влезе един разсилен и попита:

— Приема ли господин председателят?

Маркиз дьо Сегре го чу през преградата и кресна колкото му глас държи:

— Няма ме, мътните ви взели! Пратете всички по дяволите!

— Но това са две дами — отвърна разсилният.

— Тъжителки? Вън! Как са облечени?

— И двете са в черно и със спуснати воали.

— Като за след загубен процес. Как дойдоха?

— В карета с герба на принц дьо Гонзаг.

— А, по дяволите! — възкликна маркиз дьо Сегре. — Макар че мен ако питате, Гонзаг изглеждаше доста смутен, когато свидетелствуваше пред съда. Но щом господин регентът… Нека почакат… Юсон-Бордьосон!

— Отиде да види дали каретата на господин председателя е пред портата.

— Никога не е на мястото си, когато човек има нужда от него! — изръмжа доволно маркизът. — Няма да го бъде тоя глупак! — После повиши глас: — Облечен ли сте, господин дьо Лабомел? Направете ми удоволствие и идете да правите компания на дамите. Ще бъда на тяхно разположение само след миг.