Пол Февал - Гърбавия

Тя целуна ръцете на принцесата, която я гледаше с възхищение.

Колко красива бе в този миг, когато тревогата, която разяждаше сърцето й, но без да сломи нито за миг нейната гордост, озаряваше като ореол чистото и чело на девица! Да, девица, правилно казахме, но девица-съпруга, обладаваща цялата сила, цялото величие на зряла жена.

— За мен на този свят не съществува никой друг, дъще моя! — каза принцесата. — Не си ли до мен, аз съм безпомощна и изоставена. Съди ме, но ме съди с милосърдието, дължимо на страдащите. Упрекваш ме, че не сторих нищо, за да разпръсна мрака, който заслепяваше разума ти, но когато бълнуваше, ти ме обичаше и аз, да, вярно е, признавам, аз се страхувах от пробуждането ти!

Орор хвърли бегъл поглед към вратата.

— Нима се каниш да ме изоставиш? — ужаси се майката.

— Трябва! — отговори младата девойка. — Нещо ми подсказва, че в този момент Анри ме вика, че има нужда от мен.

— Анри! Все този Анри! — прошепна госпожа дьо Гонзаг с отчаяние. — Всичко за него, нищо за майката!

Орор впи в нея големите си пламтящи очи.

— Ако той беше тук, госпожо — тихо отговори тя, — а вие — някъде много, далеч и ви грозеше смъртна опасност, аз щях да му говоря единствено за вас.

— Нима е вярно? — извика очарована принцесата. — Наистина ли ме обичаш колкото него?

Орор се отпусна в ръцете й и промълви:

— Ах, защо не го познавахте по-рано, мамо?

Принцесата я обсипваше с целувки.

— Чуй ме — каза тя, — знам какво е да обичаш. Моят благороден и любим съпруг, който в този миг ме слуша, и споменът за когото изпълва тук всяко кътче, навярно се усмихва в нозете господни, прозирайки вдън душата ми. Да, обичам те повече, отколкото обичах Ньовер, защото любовта ми на жена се слива с майчината обич. Обичам те, но в теб обичам и него, Орор, надеждице едничка моя, щастие мое! И чуй, за да ме обичаш, ще го обичам и аз! Знам, Орор, че не би ме обичала, ако го отблъсна, пишеш го в дневника си. Тъй да бъде! Ще разтворя обятия за него.

Тя внезапно пребледня, тъй като погледът й случайно бе паднал върху доня Крус. Циганката веднага мина в будоара, чиято врата се намираше зад софата.

— Ще разтворите обятия за него! — повтори Орор. — Наистина ли, мамо!

Принцесата мълчеше; сърцето й лудо блъскаше в гърдите. Орор рязко се отскубна от обятията и.

— Вие просто не умеете да лъжете! — извика тя. — Той е мъртъв! Вие вярвате, че е мъртъв!

Но преди принцесата, рухнала безсилно в едно кресло, да успее да отговори, доня Крус се появи отново и препречи пътя на Орор, която се бе втурнала към вратата. Доня Крус беше с наметало и воал.

— Имаш ли ми доверие, сестрице? — попита тя. — Силите ти ще изневерят на твоята смелост. Всичко, което искаш да направиш, ще го сторя аз! — После се обърна към госпожа дьо Гонзаг и добави: — Моля ви, госпожо, заповядайте да запрегнат каретата.

— Но къде отиваш, сестрице? — възкликна Орор, внезапно премаляла.

— Госпожа принцесата ще ми каже къде трябва да отида, за да го спася! — отвърна циганката решително.

Доня Крус чакаше права до вратата. Майка и дъщеря стояха една срещу друга. Принцесата току-що беше заповядала да запрегнат каретата.

— Признавам, Орор — каза тя, — не се вслушах в съвета на приятелката ти. Знам, че го направи за твое добро и не и се сърдя. Но какво си беше въобразило това девойче?! Че забавям умишлено пробуждането на разума ти, за да ти попреча да действуваш?

Доня Крус неволно се приближи.

— Довчера аз бях враг на този човек — продължи принцесата. — И знаеш ли защо? Защото ми беше отнел дъщерята, защото привидностите недвусмислено обвиняваха: Ньовер е паднал под неговите удари!

Орор рязко вдигна глава, но погледът й остана забит в пода. Тя така пребледня, че майка й неволно пристъпи напред, за да я подкрепи, но девойката с жест я възпря и каза:

— Продължавайте, госпожо, слушам ви. По лицето ви виждам, че сте повярвала на клеветата.

— Прочетох дневника ти, дъще — отговори принцесата. — Каква по-красноречива защитна реч! Човекът, запазил тъй чисто едно двайсетгодишно сърце под покрива си, не може да бъде убиец. Този, който ми върна моята дъщеря такава, каквато едва ли се надявах да видя и в най-честолюбивите си мечти на любяща майка, може да бъде само човек с неопетнена съвест.

— Благодаря ви заради него, мамо. Това ли са единствените ви доводи?

— Не, разполагам също и с показанията на една почтена жена и нейния внук. Анри дьо Лагардер…

— Моят съпруг, мамо!