Пол Февал - Гърбавия

— Ти имаш сърцето ми, рожбо, ненагледна моя рожбо! — отговори принцесата и в гласа й прозвуча неизречена молба. — Не търси нищо повече! Отдъхни си на гърдите ми. Бъди щастлива заради щастието, с което ме дари.

— Госпожо, госпожо! — прошепна доня Крус на ухото й. — Пробуждането ще бъде ужасно!

Принцесата с нетърпелив жест я отблъсна. Тя копнееше да се потопи изцяло в това измамливо блаженство, макар че то терзаеше душата й. Нужно ли беше да й напомнят, че всичко е просто сън!

— Мамо — поде отново Орор, — мисля, че ако ми поговориш, мракът пред очите ми ще се разсее. Да знаеш само колко страдам!

— Страдаш! — повтори госпожа дьо Гонзаг, притискайки я страстно към гърдите си.

— Да, много страдам! Страх ме е, мамо, ужасно ме е страх и не знам, не знам…

В гласа й имаше сълзи; изящните й пръсти трескаво притискаха челото й. Изведнъж принцесата усети някакъв вътрешен удар да разтърсва тялото, което държеше в обятията си.

— Ох! Ох! — проплака Орор. — Оставете ме! На колене, само на колене трябва да ви се любувам, майчице! Странно! Преди малко си помислих, че никога не съм напускала прегръдките ви!

Тя впи в майка си уплашени очи. Принцесата се опита да се усмихне, но лицето й изразяваше ужас.

— Какво ви е? Какво ви е, мамо? — извика Орор. — Нали сте доволна, че ме намерихте?

— Дали съм доволна? О, скъпо мое дете!…

— Да, така е, намерихте ме… аз си нямах майка…

— И бог ни събра, дъще, за да не ни раздели никога вече!

— Бог! — повтори Орор, вперила широко отворените си очи в пространството. — Бог! Сега не бих могла да му се помоля, не си спомням моята молитва.

— Искаш ли да я повторим заедно? — попита принцесата, която се вкопчи в тази възможност да отвлече вниманието на дъщеря си като удавник за сламка.

— Да, мамо. Почакайте! Има още нещо…

— Отче наш, който си на небето… — започна госпожа дьо Гонзаг, притискайки събраните длани на Орор между своите.

— Отче наш, който си на небето — повтори Орор като малко дете.

— Да се свети името ти — продължи майката.

Но вместо да повтори, Орор се вцепени.

— Има още нещо — прошепна тя, докато със сгърчени пръсти притискаше до болка плувналите си в пот слепоочия. — Още нещо… Флор! Ти го знаеш, кажи ми го!

— Сестрице… — избъбра циганката.

— Ти го знаеш! Знаеш го! — настоя Орор; тя премига и очите и се насълзиха. — Ох, няма ли кой да ми помогне? — Внезапно тя рязко вдигна глава и погледна майка си в очите. — Тази молитва, мамо — произнесе тя, наблягайки на всяка дума, — вие ли ме научихте на тази молитва?

Принцесата наведе глава и от устните и се отрони стон. Орор не откъсваше от нея пламтящия си поглед.

— Не, не сте вие — промълви тя.

Разсъдъкът й направи последно отчаяно усилие и от гърдите й се изтръгна сърцераздирателен вик:

— Анри! Анри! Къде е Анри?

Тя бе вече на крака и суровият й, надменен поглед пронизваше принцесата. Флор се опита да я хване за ръцете, но Орор я отблъсна с неподозирана, чисто мъжка сила. Принцесата плачеше, отпуснала глава на коленете си.

— Отговорете ми! — извика Орор. — Анри! Какво се е случило с Анри?

— Мислех единствено за теб, дъще! — изхлипа госпожа дьо Гонзаг.

Орор рязко се обърна към доня Крус.

— Убили ли са го? — попита тя с високо вдигнато чело, изгаряйки я с поглед.

Доня Крус не отговори. Орор се обърна отново към майка си. Принцесата се свлече на колене и простена:

— Сърцето ми късаш, дете! Имай милост към мен!

— Убили ли са го? — повтори Орор.

— Него! Винаги него! — кършейки ръце, извика принцесата. — В сърцето на това дете вече няма място за обичта на майка му!

Орор втренчено се взираше в пода.

— Не искат да ми кажат дали са го убили! — помисли тя на глас.

Принцесата простря ръце към нея, после рухна изведнъж възнак в несвяст.

Орор държеше ръцете на майка си; лицето й бе алено, в погледа й светеше неизмерима мъка.

— Вярвам ви, госпожо, кълна се в спасението си! — каза тя. — Вярвам, че не сте предприела нищо срещу него и толкоз по-добре за вас, ако наистина ме обичате така, както ви обичам аз. Защото ако бяхте предприела срещу него каквото и да било…

— Орор! Орор! — прекъсна я доня Крус и запуши устата й с ръка.

— Аз говоря, не заплашвам! — прекъсна я на свой ред госпожица дьо Ньовер с високомерно достойнство. — Аз и майка ми се познаваме едва от няколко часа и е добре да се гледаме открито в очите. Майка ми е принцеса, аз съм бедно момиче, но точно това ми дава правото да съм взискателна към нея. Ако майка ми беше някоя безпомощна, бедна и изоставена жена, не бих си позволила дори да се изправя, а бих й говорила само на колене.