Пол Февал - Гърбавия

Принцесата стисна ръката му без да отговори. Орор с отчаян поглед проследи Анри, своя приятел, когото пазачите отново заобиколиха, и до когото пак застана зловещата особа в доминиканско расо. Групата излезе през вратата, която водеше към Новата кула.

Принцесата хвана Орор за ръка и я поведе към изхода.

— Ела, детето ми — каза тя, — още не всичко е изгубено. Бог няма да допусне такава въпиюща неправда!

Ни жива — ни умряла, Орор дори не я чуваше. Принцесата се качи в каретата си и заповяда на кочияша:

— В Пале Роаял! В галоп!

В момента, когато каретата тръгна, една друга карета, спряла под самата крепостна стена, също потегли. От прозорчето й се разнесе развълнуван глас, който каза на кочияша:

— Ако не пристигнеш в Двора на фонтаните преди принцесата, ще те изгоня!

В дъното на втората карета, в отвратително настроение и в нов костюм, седеше господин Пейрол. Той също идваше от регистратурата, където беше бълвал огън и жупел след като две трети от деня беше прекарал в килията. На Траоарското кръстовище каретата му изпревари екипажа на принцесата и пристигна първа в Двора на фонтаните. Пейрол скочи на земята и профуча изневиделица през стаичката на метр Льо Бреан.

И когато госпожа дьо Гонзаг помоли да бъде приета от господин регента, тя получи рязък и категоричен отказ. Мина й през ум да издебне или влизането, или излизането на негово кралско височество, но времето напредваше и по-напред трябваше да изпълни обещанието, дадено на Лагардер.

Принц дьо Гонзаг беше сам в работния си кабинет, където го видяхме за първи път да приема доня Крус. Върху покритата с книжа маса лежеше голата му шпага. Той тъкмо обличаше, при това без помощта на камериерите си, една от онези леки ризници, които могат да се носят и под дрехите. Костюмът, който беше съблякъл, за да стори това, и който отново щеше да облече, бе официален костюм от черно кадифе без излишни декорации. Съсловният му орден висеше на облегалката на един стол.

В този момент, когато мъчителното занимание, на което се беше посветил, го притискаше в тежката си прегръдка, опустошителното въздействие на годините, което обикновено прикриваше изключително умело, ясно личеше върху лицето му. Черната му коса, която бръснарят не беше съумял да среше както трябва на слепоочията, разкриваше плачевно олисялото му чело и многобройните бръчки в ъгълчетата на очите. Сега високата му и иначе стройна снага се бе отпуснала съвсем по старчески и ръцете му трепереха, докато закопчаваше токите на ризницата.

— Той е обречен! — мълвеше принцът. — И регентът го допусна. Нима е чак толкоз равнодушен, или аз наистина успях да го убедя? Отслабнал съм горе — ризницата ми е много широка за гърдите; долу пък съм напълнял, прекалено тясна е за кръста ми. Нима това наистина е вече старостта?… Странно създание е един смехотворен, капризен, ленив и страхлив принц! Ако регентът не ме предвари, макар че съм възрастен от него, мисля, че скоро ще остана последният от тримата Филиповци! Той сбърка с мен, ей богу, сбърка! Настъпиш ли веднъж главата на враг, не си дърпай никога крака, особено ако врагът се казва Филип дьо Манту. Враг! — повтори той. — Такава е съдбата на всяко възвишено приятелство. Дамой, и Питий трябва да умират млади, тъй като в противен случай винаги ще намерят достатъчно поводи да се изколят един друг, когато им дойде умът в главата!

Най-сетне ризницата беше закопчана. Принцът облече жакета си, преметна съсловния орден през рамо и нахлузи фрака, след което собственоръчно се среса, преди да си сложи перуката.

— Ама че глупак е този Пейрол! — промърмори той и презрително сви рамене. — Сега ужасно му се ще да бъде я в Мадрид, я поне в Милано! Милиони натрупа, мошеникът му с мошеник! Добре е понякога да изкормиш някоя и друга такава пиявица. И ето ти бели пари за черни дни!

На вратата на библиотеката се почука леко три пъти.

— Влизай — каза Гонзаг, — от един часа те чакам!

Пейрол, който междувременно беше успял дори да се преоблече, извика още от прага:

— Не си правете труда да ме корите, ваше височество! Възникнаха някои непредвидени обстоятелства: току-що излизам от затвора Шатле. За щастие, с бягството си онези двамина разбойници безукорно изпълниха поръчението, с което ме бяхте пратили там: те така и не се явиха пред съда и единственият свидетел, който даде показания, бях аз. Всичко е наред. Само след час онзи демон ще се раздели с главата си. Тази нощ ще спим спокойно.