Пол Февал - Гърбавия

— Разбирам ви! — извика принцесата. — По пътя, ако имаме приятели…

Лагардер поклати глава и тъжно се усмихна:

— Не, госпожо, не ме разбрахте. Ще ви обясня всичко най-подробно, тъй като не мисля, че ще се досетите за какво става дума. Между Шатле, откъдето ще тръгна, и вътрешния двор за екзекуции на Бастилията, цел на последното ми пътуване, ще спрем в гробището „Сен Маглоар“.

— В гробището „Сен Маглоар“?! — повтори разтреперана принцесата.

— Да — потвърди Лагардер и в усмивката му се долови горчивина. — Не е ли редно убиецът да поиска прошка на гроба на жертвата си?

— Вие, Анри?! — буйно извика принцесата. — Вие, защитникът на Ньовер! Вие, нашето провидение и спасител!

— Не говорете толкова високо, госпожо. Пред гроба на Ньовер ще има дръвник и топор. Преди да вляза в гробницата ще ми отсекат дясната ръка.

Принцесата закри лицето си с ръце. В другия край на стаята коленичилата Орор плачеше й се молеше.

— Несправедливо е, нали, госпожо? И колкото и неизвестно да е името ми, разбирате страха, който ме измъчва в предсмъртния ми час: да оставя след себе си позорен спомен!

— Но защо е тази безсмислена жестокост? — попита принцесата.

— Председателят Сегре каза: „Човек не може да убие един херцог и пер на Франция току-така, като първия срещнат! Трябва да дадем пример!“

— Боже мой, но убиецът не сте вие! Регентът няма да позволи…

— Регентът можеше всичко, но преди произнасянето на заключителната присъда; сега единствено самопризнанието на истинския виновник… Но да не говорим повече за това, госпожо, моля ви! Ето и последната ми молба: вие можете да направите така, че смъртта ми да се превърне в хвалебствен и всеопрощаващ химн за един мъченик. Вие можете да ме реабилитирате в очите на всички. Съгласна ли сте да го сторите?

— Дали съм съгласна? И още ме питате! Какво трябва да направя? Лагардер още повече понижи тон, но въпреки тази привидна осигуровка, когато продължи, гласът му трепереше:

— Стълбището на църквата се намира съвсем наблизо. Ако госпожица дьо Ньовер, облечена в булчинска премяна, бъде там, на прага; ако там има и един свещеник в церемониални одежди, и ако вие, госпожо, също бъдете там и предварително подкупената стража ми предостави няколко минути, за да коленича пред олтара…

Принцесата се отдръпна. Краката й се подкосиха.

— Уплаших ви, госпожо… — започна Лагардер.

— Довършете! Довършете! — подкани го тя с пресеклив глас.

— И ако свещеникът — продължи Лагардер, — със съгласието на принцеса дьо Гонзаг, разбира се, благослови съюза на кавалера Анри дьо Лагардер и госпожица дьо Ньовер…

— Кълна се в спасението си, това ще стане! — прекъсна го Орор дьо Кайлюс и сякаш изведнъж порасна.

Очите на Лагардер засияха. Устните му потърсиха ръцете на принцесата, но тя не му позволи. Орор, която се бе обърнала при шума, видя майка си да притиска затворника в прегръдките си. Това видяха и други, тъй като в същия момент вратата на регистратурата се отвори, за да даде път на пристава и пазачите. Без дори да им обърне внимание, госпожа дьо Гонзаг, обзета от силна възбуда, въодушевено продължи:

— И тогава кой би посмял да твърди, че вдовицата на Ньовер, носила траура цели двайсет години, е дала съгласието си за съюза на дъщеря си с убиеца на своя съпруг! Добре намислено, Анри, сине мой! Не казвайте нищо повече, разбрах ви!

Този път очите на затворника бяха пълни със сълзи.

— О, да, вие ме разбирате! — прошепна той. — И ме карате горчиво да съжалявам за живота! А аз си мислех, че губя само едно съкровище…

— Кой, кой ще посмее да го каже? — продължи принцесата. — Свещеникът ще бъде там, кълна се, и това ще бъде моят личен изповедник. Стражата ще ни даде време, дори ако затова трябва да продам всичките си накити и да заложа при лихварите венчалния пръстен, разменен в параклиса на Кайлюс! И след като съюзът бъде благословен, свещеникът, майката и съпругата ще последват осъдения по парижките улици. И тогава аз ще кажа…

— За бога, госпожо, мълчете! — прекъсна я Лагардер. — Вече не сме сами.

Приставът се приближи с жезъл в ръка.

— Господине — каза той, — аз превиших правата си. Моля да ме последвате.

Орор се хвърли към Анри, за да го целуне за сбогом. Принцесата бързо се наведе към затворника и прошепна на ухото му:

— Разчитайте на мен! Но нищо друго ли не може да се направи?

Замислен, Лагардер вече се обръщаше, за да последва пристава, когато изведнъж се сепна:

— Слушайте, това не е дори и шанс, но семейният съвет се събира в осем часа. По това време ще бъда някъде съвсем наблизо. Ако има някаква възможност да бъда въведен в присъствието на негово кралско височество по време на самото заседание…