Пол Февал - Гърбавия

— Тъй де, онуй проклето розово домино е същински блуждаещ огън! — добави Кокардас.

— Исусе блажени, ето го! — извика Паспоал.

Кокардас разтърка очи.

— Станете! — заповяда Лагардер. В същия миг той забеляза мускетите на гвардейците в дъното на алеята и попита: — Какво означава това?

— Това означава, че сте обкръжен, клето мое дете! — отзова се Паспоал.

Тази свобода на словото той бе почерпил от дъното на манерката си. Лагардер дори не поиска обяснение, беше разбрал всичко. Безпокоеше го едно нещо: празникът бе свършил. За него часовете бяха отлетели като мигове; той изобщо не се беше съобразявал с времето, и ето че бе закъснял. Единствено празничната суматоха можеше да улесни бягството им.

— Открито и веднъж завинаги ли сте с мен? — попита той.

— На живот и смърт! — отвърнаха двамината храбреци с ръка на сърцето.

И те не лъжеха. Видът на този жив дявол, Парижанчето, идваше на помощ на последните капки вино в манерката и ги довеждаше до пълно опиянение. Орор трепереше от страх за Лагардер, без дори за миг да помисли за самата себе си.

— Махнаха ли стражата от портите? — попита Анри.

— Усилиха я — отговори Кокардас. — Бога ми, здравата ще се поизпотим!

За миг Лагардер се замисли, после попита:

— Познавате ли метр Льо Бреан, портиерът на „Кур-о-Ри“?

— Като джоба си — отвърнаха Кокардас и Паспоал в хор.

— В такъв случай няма да ви отвори! — каза Лагардер с разочарован жест.

С кимване на глава двамината юначаги потвърдиха това във висша степен логично заключение. Вратата можеше да им отвори само човек, който не ги познаваше.

Междувременно сред околните храсти се разнесе някакъв неясен шум. Човек би казал, че към тях от всички страни предпазливо се промъкват хора. Но Лагардер и спътниците му не можеха да видят нищо. Мястото, където се намираха, бе осветено не повече от съседните алеи, а що се отнася до храстите, то там навсякъде цареше пълен мрак.

— Чуйте ме добре — каза Лагардер, — налага се да поставим всичко на карта. Нямайте грижа за мен, аз знам как да се измъкна; тук имам една маскировка, която ще заблуди враговете ми. Изведете младата девойка. Минете заедно с нея под приемната на регента, после свърнете вляво. Вратата на метр Льо Бреан се намира в дъното на първия коридор. Минете край него маскирани и му кажете: „Идваме от името на онзи, който е в градината, в дома ви…“ Той ще ви отвори вратата към улицата. Чакайте ме зад параклиса на Лувър.

— Разбрано! — каза Кокардас.

— И още нещо. Готови ли сте по-скоро да умрете, отколкото да предадете девойката?

— Гръм да ме порази дано! Ще пометем всичко, което се изпречи на пътя ни! — обеща гасконецът.

— Само някой да посмее! — добави Паспоал с необичайна за него самоувереност.

И двамата в един глас заявиха:

— Този път ще останете доволен от нас!

Лагардер целуна ръка на Орор и й каза:

— Смелост! Това е нашето последно изпитание!

След това тя се отдалечи, придружавана от нашите двама юнаци. Предстоеше им да пресекат кръга на Диана.

— Охо! — възкликна един войник. — Тази май доста време е загубила, докато намери пътя!

— Дамата е от балетната трупа, гълъбчета — рече Кокардас и като отстрани най-безцеремонно с ръка онези, които стояха на пътя му, надменно добави: — Негово кралско височество ни очаква!

Войниците се разсмяха и им сториха път.

Но в сянката на едно засадено в дървен сандък портокалово дърво, поставено до ъгъла на павилиона, се бяха притаили двама души, които сякаш дебнеха някого. Това бяха Гонзаг и неговият довереник Пейрол. Те стояха тук заради Лагардер, когото очакваха всеки миг да се появи. Гонзаг прошепна няколко думи на ухото на Пейрол. Довереникът му тутакси се присъедини към половин дузина негодници с дълги шпаги, стаили се в засада зад храстите, после всички се втурнаха по следите на нашите двамина храбреци, които току-що се бяха изкачили по каменното стълбище, следвайки все така по петите розовото домино.

Както бе очаквал Лагардер, метр Льо Бреан отвори вратата на „Кур-о-Ри“. Само че той я отвори два пъти: първия — за Орор и нейната охрана, втория — за Пейрол и спътниците му.

Лагардер се беше промъкнал до края на пътеката, за да се увери, че годеницата му ще стигне до павилиона безпрепятствено. Но когато понечи да се върне обратно в къщичката, пътят му бе вече отрязан: кордон гвардейци преграждаше алеята.

— Ей, господин кавалер! — подвикна старшият с малко колеблив глас. — Моля ви да не оказвате съпротива, обграден сте отвсякъде!