Пол Февал - Гърбавия

Кокардас, който вървеше отпред, внезапно се спря. Барон дьо Барбаншоа нададе жален стон.

— Любезни ми — рече гасконецът, — бъди уверен, че оня вагабонтин ще се измъкне и оттук. Изпадал е в къде-къде по-тежки положения!

— Веднъж стомна за вода… — промърмори Паспоал.

Той обаче не успя да довърши поговорката си. Откъм басейна долетя шум от стъпки. Нашите двамина храбреци на мига се шмугнаха в гъсталака, просто по навик. Първото им движение бе винаги да се скрият.

Стъпките наближаваха. Зададе се група въоръжени мъже, водени от онзи пладнешки разбойник дьо Бониве, щитоносецът на госпожа дьо Бери. Веднага щом отредът изминеше някоя алея, светлините угасваха. Скоро Кокардас и Паспоал чуха разговорите на войниците.

— В градината е! — твърдеше един гвардейски сержант. — Разпитах всички постове и стражата на портите, тъй като човек лесно може ла го познае по облеклото му, но никой не го е видял да излиза.

— Дявол да го вземе! — обади се един от войниците. — Тоя наистина си го изпроси! Видях го да разтърсва господин дьо Гонзаг така, сякаш брулеше ябълка.

— Този момък ще да е земляк — прошепна Паспоал, разчувствуван от нормандската метафора.

— Внимавайте, деца! — предупреди Бониве. — Нали знаете, че туй приятелче е опасно!

Те се отдалечиха.

Друг такъв патрул се насочваше към двореца, а трети — към габъровата алея, която се виеше успоредно на улица „Ньов де Пьоти Шан“. Там, откъдето минеха, светлините тутакси угасваха. Човек би казал, че в този блуден дом на веселието се готви някаква зловеща екзекуция.

— Нека търсят, гълъбчето ми — рече Кокардас.

— Това ми изглежда повече от очевидно — отвърна Паспоал.

— В двореца чух да разправят, че нашият вагабонтин здравата бил смачкал фасона на господин дьо Гонзаг. И ето че сега го търсят.

— И за да го намерят ли гасят светлините?

— Не за да го намерят, а за да го спипат натясно!

— За бога, та те са четирийсет или петдесет срещу един! — възкликна Паспоал. — Ако и този път го изтърват…

— Ще го изтърват, любезни — прекъсна го гасконецът. — Този пакостник е жив дявол! Ако ме послушаш, добре ще да е ние също да го потърсим и да му направим подарък от собствените си особи.

Паспоал беше предпазлив. Той не успя да прикрие киселата си гримаса и промърмори:

— Моментът не е подходящ.

— Гръм да ме порази дано! Нима се осмеляваш да ми противоречиш? — кресна избухливият Кокардас. — Сега или никога! Тъй де, ако нямаше нужда от нас отдавна да ни е посрещнал с удара на Ньовер! Грешните сме ние.

— Вярно, грешни сме — съгласи се Паспоал, — но, по дяволите, цялата тази история никак не ми харесва!

Тук става ясно защо барон дьо Барбаншоа не се озова в леглото си. Доблестният благородник чисто и просто бе положен върху тревата и продължи съня си. Продължението на тази история ще ни разкрие къде и как се събуди той.

Кокардас и Паспоал веднага започнаха своите издирвания.

Нощта бе непрогледна. В цялата градина, освен край индианските шатри, вече не светеше нито един фенер.

Изведнъж прозорците на първия етаж на павилиона на регента светнаха. Един от тях се отвори и на балкона се появи самият регент, който се обърна към невидимите си прислужници:

— Господа, нужен ми е жив! Отговаряте с главите си!

— Господ да ни е на помощ! — промърмори Бониве, чийто отред се намираше при кръга на Диана — Ако оня голтак го е чул ще си имаме доста неприятности!

Трябва да признаем, че патрулите не изпитваха ни най-малко удоволствие от тази игра. Господин дьо Лагардер си бе създал страховитата слава на такава хала, че всеки войник на драго сърце би написал завещанието си. Дуелистът Бониве би предпочел да се бие с две дузини провинциални кадети, или дроздове, както ги наричаха по онова време във вертепите, на дуелите, пък и навсякъде, където не успяваха да им видят сметката, отколкото да се изправи срещу подобен противник.

Лагардер и Орор току-що бяха взели решение да избягат.

Лагардер дори не подозираше какво става в градината. Той се надяваше да мине заедно със спътницата си през вратата, която се пазеше от метр Льо Бреан. Вече беше наметнал черното си домино, докато Орор отново скри лицето си под маската. Но в момента, когато отвориха вратата, за да напуснат къщичката, те видяха двама мъже, коленичили пред самия й праг.

— Направихме каквото можахме, господин кавалер — заявиха в един глас Кокардас и Паспоал, които предварително бяха пресушили манерките си, за да си дадат кураж. — Простете ни!