Пол Февал - Гърбавия

— Аз съм луда, Анри — прошепна силно смутена младата девойка. — Мисълта, че тук, в Париж, има — много красиви жени, които навярно до една ви желаят, че може би…

— Може би…? — повтори Лагардер, вкопчил се жадно в чашата с райски нектар.

— Че може би обичате друга.

И тя скри поруменялото си лице в обятията му.

— Нима бог наистина ми отрежда такова блаженство! — прошепна той опиянен. — Означава ли това…?

— Това означава, че те обичам! — отвърна Орор, заглушавайки гласа си в обятията на своя любим, тъй като самият му звук я плашеше.

— Ти ме обичаш, Орор! Усещаш ли как бие сърцето ми? О, ако наистина е така?… Но сигурна ли си сама в себе си, Орор, любима моя? Познаваш ли сърцето си?

— То говори, аз го слушам.

— Довчера ти беше още дете.

— Днес обаче съм жена. Анри! Анри, обичам те!

Лагардер притисна ръцете й към гърдите си.

— А ти? — попита Орор.

Просълзен, той можа само да прошепне с треперещ глас:

— О, щастлив съм! Щастлив!

Изведнъж някаква сянка отново помрачи челото му. Виждайки това, палавницата тропна с крак и попита:

— Сега пък какво има?

Анри я целуна по косата и едва чуто прошепна:

— Дали някога няма да съжаляваш?

— Но за какво бих могла да съжалявам, щом ще си до мен?

— Чуй ме внимателно. Тази нощ поисках да повдигна един ъгъл на завесата, която криеше от теб прелестите на този свят. Ти успя да зърнеш кралския двор, разкоша, светлината, дочу гласа на празника. Какво мислиш за кралския двор?

— Прекрасен е — отвърна Орор, — но все още не съм видяла всичко, нали?

— Смяташ ли, че си родена за такъв живот? Очите ти блестят; този свят би ти харесал.

— Да, но с теб.

— А без мен?

— Без теб, никога!

Лагардер притисна ръцете й към устните си и пак попита:

— Видя ли усмихнатите жени, които минаваха?

— Изглеждаха щастливи — прекъсна го Орор, — и много хубави.

— И наистина са щастливи. Те притежават замъци и дворци…

— Когато си у дома, Анри, аз го предпочитам пред който и да е дворец.

— Те имат приятелки.

— Нима аз нямам теб?

— Те имат семейства.

— Моето семейство си ти.

Орор отговаряше на всичките му въпроси с искрена усмивка и без колебание. Думите идваха направо от сърцето й. Но Лагардер искаше да я изпита докрай. След кратко мълчание той призова цялата си смелост и каза:

— Те имат майки.

Орор пребледня. Усмивката й се стопи и в ресниците на полупритворените й очи блесна сълза. Лагардер пусна ръцете й и тя ги притисна към гърдите си.

— Майка! — повтори Орор и вдигна очи към небето. — Аз често съм с нея. Човекът, за когото мисля най-често след вас, Анри, е моята майка. — Прелестните и очи сякаш горещо се молеха. — Ако майка ми беше тук заедно с вас, Анри — продължи тя след кратка пауза, — ако я чуех да ви нарече: „Сине мой!“… О, какво значение биха имали тогава и най-омайните прелести на рая! Но ако трябваше да избирам между майка си и вас…

Развълнуваната й гръд потръпна; дълбока печал помрачи прелестното й лице. Задъхан и уплашен, Лагардер чакаше.

— Може би това, което ще кажа е лошо — най-сетне с усилие произнесе тя, — но го казвам, защото го мисля: Ако трябваше да избирам между майка си и вас…

Тя не довърши и съкрушена падна в обятията на Анри като извика с прекъсван от ридания глас:

— Обичам те! Обичам те! Обичам те!

Лагардер се изправи. С една ръка той притискаше останалата без сили Орор към гърдите си, а с другата сякаш призоваваше небето за свидетел.

— Ти, господи, който ни виждаш — пламенно извика той, — ти, който ни чуваш и съдиш, ти ми я даваш! Вземам я от теб и се кълна, че тя ще бъде щастлива!

Орор отвори очи и белите й зъби блеснаха в слаба усмивка.

— Благодаря ти! Благодаря! — продължи Лагардер, притискайки устни към челото на госпожица дьо Ньовер. — Ето, виж щастието, с което ме даряваш! Аз се смея, аз плача, аз съм пиян и луд! О, малка моя Орор, сега ти цяла ми принадлежиш!… Но какво говорех преди малко?! Не вярвай на думите ми, Орор! Аз съм млад! Излъгах, да, излъгах! Чувствувам как в мен прелива младост, сила, жизненост! Ще бъдем щастливи, винаги щастливи! Бъди уверена, любима, че хората на моите години са по-възрастни от мен. И знаеш ли защо? Ще ти кажа. Другите правят това, което правех аз преди да намеря на пътя си твоята детска люлка; другите любят, пият, играят на комар и какво ли не още! Когато са богати, както бях богат самият аз на плам и безумна смелост, другите безразсъдно пръскат на вятъра съкровищата на младостта си. Появи се ти, Орор, и аз тутакси станах скъперник. Някакво провиденческо предчувствие ми заповяда да престана да прахосвам сърцето си. Станах скъперник, за да запазя цялата си душа само за теб. Заключих младежкия си жар в неразбиваема каса. Не обичах и не желаех повече нищо. Любовта ми дремеше като спящата красавица, но ето че днес се пробужда наивна и силна, а сърцето ми е само на двайсет години! Ти ме слушаш, усмихваш се и си мислиш, че съм полудял! Вярно е, луд съм от щастие, но говоря напълно смислено! Какво правих през всичките тези години? Изживях ги отначало докрай, наблюдавайки те как растеш и разцъфтяваш; изживях ги, дебнейки пробуждането на твоята душа, дирейки щастието си в усмивката ти. Кълна се в бога, ти беше права, аз съм във възрастта на щастието, във възрастта на любовта! Ти цяла ми принадлежиш и отсега нататък ще живеем само един за друг! Да, права си, освен нас двамата на този свят не съществува нищо друго. Ще заминем в незнаен край, някъде, много далеч оттук! А животът ни, искаш ли да ти кажа какъв ще бъде нашият живот: любов, само любов, любов завинаги… Но кажи нещо, Орор, кажи нещичко!