Пол Февал - Гърбавия

Девойката го слушаше очарована.

— Любов! — повтори тя, унесена сякаш в щастлив сън. — Любов завинаги!

— Мътните да го вземат дано! — изруга Кокардас, който държеше барон дьо Барбаншоа за краката. — Ама че тежи тази антика, гълъбче!

Паспоал държеше откъм главата гореспоменатия барон дьо Барбаншоа, човек суров и недоволен, когото оргиите на Регентството дълбоко отвращаваха, но който в момента беше пиян колкото трима-четирима източни царе, тръгнали да обикалят Франция.

Срещу скромно възнаграждение барон дьо ла Юноде беше натоварил Кокардас и Паспоал със задачата да отнесат барон дьо Барбаншоа до дома му. И ето че те прекосяваха безлюдната и притъмняла градина.

— Слушай, любезни ми — рече гасконецът на стотина крачки от шатрата, където бяха вечеряли, — дали пък да не си отдъхнем малко?

— Съгласен съм — отвърна Паспоал. — Старецът е тежичък, а заплащането твърде леко.

Те положиха върху моравата барон дьо Барбаншоа, който, по-разсънен от нощния хлад, тутакси подхвана любимия си припев:

— Накъде отиваме? Накъде отиваме?

— Ама че работа! — отбеляза Кокардас. — Този дърт пияница се оказа доста любопитен, гълъбчето ми!

— Отиваме на нашето погребение — примирено въздъхна Паспоал.

Двамата приседнаха на една пейка. Паспоал измъкна лулата си от джоба и спокойно се зае да я тъпче.

— Ако това е последната ни вечеря — рече той, — то тя бе наистина чудесна.

— Хубава беше — потвърди Кокардас, чаткайки с огнивото. — Дявол го взел, що се отнася до мен, то аз изядох пиле и половина!

— Ах! — разчувствува се Паспоал. — Ами онази палавница, дето седеше срещу мен, с русата си напудрена косица и онуй краче, което би се побрало в шепата ми!

— Възхитителна! — извика Кокардас. — Пък и гарнитурата от ангинар беше чудесна, бога ми!

— А кръстчето, видя ли кръстчето й? С пръсти да го обгърнеш!

— Предпочитам си моята — рече Кокардас сериозно.

— И таз хубава! — възмути се Паспоал. — Че твоята беше червенокоса и кривогледа!

Той говореше за съседката на Кокардас. Гасконецът го пипна за врата и го принуди да се изправи.

— Слушай, гълъбче — изръмжа той, — няма да ти позволя да обиждаш вечерята ми! Извини се, мътните да те вземат, или най-безмилостно ще те съсека!

Дирейки утеха, и двамата си бяха пийнали, при това двойно повече от аскетичния барон дьо Барбаншоа. Паспоал, на когото му беше дошло до гуша от тиранията на неговия приятел, не пожела да се извини. Те измъкнаха шпагите си и започнаха да си нанасят съвсем безполезни удари, после се хванаха за косите и накрая се стовариха върху барон дьо Барбаншоа, който отново се събуди и веднага загъгла:

— Накъде отиваме, боже мой! Накъде отиваме!

— Ама че работа! — сепна се Кокардас. — Съвсем бях забравил туй старо-харо!

— Я по-добре да го занесем — предложи Паспоал.

Но преди да вдигнат товара си, те буйно се прегърнаха, проливайки обилно сълзи.

Би означавало, че изобщо не ги познаваме, ако сметнем, че са забравили да напълнят манерките си от бюфета. Двамата солидно се подкрепиха, напъхаха шпагите си в ножниците и отново грабнаха барон дьо Барбаншоа. Той тъкмо сънуваше, че присъствува на празненството във Во льо Виконт, дадено от господин главния интендант Фуке в чест на младия крал Луи XIV, и че в края на вечерята пада под масата. „Други времена, други нрави“, както гласи — измамливата поговорка.

— Не я ли видя повече? — попита Кокардас.

— Кой, онази, дето седеше срещу мен ли?

— Не, малката немирница с розовото домино.

— Ни вест, ни кост от нея. Претърсих всички шатри.

— Дяволска работа! Аз пък влязох в самия дворец и, уверявам те, гълъбчето ми, че доста се позаглеждаха подире ми. А розови домино, колкото щеш! Нашето обаче го нямаше. Понечих да си побъбря с едно от тях, но то ме перна с пръст по носа и ме нарече вампирясал таласъм. „Дявол го взел, нагла сплетнице! — рекох. — Изглежда моят славен приятел регентът приема тук доста разнородно общество!“

— А него срещна ли го? — попита Паспоал.

— Не — сниши глас Кокардас, — но чух да говорят за него. — Регентът не дойде на вечерята. Затвори се в кабинета си и остана насаме с Гонзаг повече от час. А цялата онази шайка, дето я видяхме сутринта в двореца, току кряка и заплашва. Бога ми, ако бяха само наполовина толкова смели, колкото са устати, на горкото ни Парижанче не му остава нищо друго, освен здравата да се държи!

— Много ме бе страх да не вземат да не ни отърват от него — въздъхна Паспоал.