Пол Февал - Гърбавия

— Орор — прекъсна я Лагардер сериозно, — моля ви, кажете ми защо решихте, че тази жена ми е враг!

— Ето, че сега ме плашите! — възкликна девойката. — Нима ще се окаже вярно?

— Отговорете ми, Орор. Когато мина оттук сама ли беше?

— Не, придружаваше я някакъв благородник в изискан и разкошен костюм, а през рамо бе препасан със синя лента.

— Жената не се ли обърна към него по име?

— Не, но произнесе вашето. Точно заради това ми хрумна да ви попитам, дали случайно не се е отлъчвала някъде, докато сте били заедно.

— Чухте ли я да казва нещо, когато е минала под прозореца?

— Само няколко думи. Беше разгневена и изглеждаше не на себе си. „Ваше височество“ — каза тя…

— Ваше височество! — повтори Лагардер.

— „Ако ваше кралско височество не ми помогне…“

— Но това е бил регентът! — трепна Лагардер.

Досущ като дете, Орор плесна с красивите си бели ръце и извика:

— Регентът! Видяла съм регента!

— „Ако ваше кралско височество не ми помогне…“ — повтори Лагардер. — А после?

— После? Не можах да чуя добре.

— А кога произнесе името ми, след това ли?

— Не, преди. Бях на прозореца. Стори ми се, че го чух, но на мен навсякъде ми се счува вашето име, Анри. Освен това тя беше още далеч, но когато се приближи я чух да казва: „Сила! Само силата може да сломи тази непреклонна воля!“

— Ах! — прошепна Лагардер и ръцете му паднаха като отсечени. — Така ли каза?

— Да, точно така.

— Добре ли чухте?

— Разбира се. Но колко сте блед, Анри, и как блестят очите ви!

Анри наистина бе пребледнял като мъртвец, а очите му горяха. Нож да бяха забили в сърцето му, надали би страдал повече. Изведнъж по лицето му изби ярка руменина.

— Силата! — продума той, едва сдържайки напиращия си да избухне глас. — Силата след лукавството! Какъв безмерен егоизъм! Какво покварено сърце! Да отвърне на злото с добро може само светец, или ангел! Око за око, зъб за зъб — такава е правдата човешка, но да отвърнеш на доброто със зло, кълна се в името Христово, е подло и отвратително! Подобни мисли се раждат само в пъкъла! Тя ме е лъгала! Сега разбирам всичко: ще се опитат да ме надвият с числеността си; ще ни разделят…

— Да ни разделят! — повтори Орор, скачайки от мястото си като млада лъвица. — Кой? Онази противна жена?

— Орор — каза Лагардер като сложи ръка на рамото й, — не бива да говорите нищо против тази жена!

Изражението на лицето му в този миг беше толкова странно, че девойката ужасена отстъпи назад.

— За бога, какво има? — извика тя.

После се приближи до Анри, който бе стиснал главата си с две ръце, и понечи да го прегърне, но той я отблъсна едва ли не със страх и прошепна:

— Оставете ме! Оставете ме! Това е ужасно! Над нас тегне някакво проклятие!

В очите на Орор блеснаха сълзи.

— Вие вече не ме обичате, Анри! — промълви тя.

Той отново я погледна. Приличаше на луд, кършеше ръце; неочаквано мъчителен смях разтърси гърдите му.

— Ах! — простена той, залитайки като пиян, тъй като му изневерявала и разсъдък, и сили. — Не знам вече, кълна се в честта си, не знам! Какво има в сърцето ми? Мрак, пустота? Любовта ми, моят дълг, или пък само едното? Но кое? Кажи ми, съвест моя? — Той се отпусна на един стол, мълвейки с жалния глас на лишените от разум: — Кажи ми, съвест, кое от двете? Любовта или дългът? Смъртта или живота? Тази жена има права, да, има! Но аз, нима аз също нямам?

Орор не разбираше неясните думи, които се отронваха от устните на приятеля й, но виждаше отчаянието му и сърцето й се късаше от жалост.

— Анри! Анри! — прошепна тя, отпускайки се на колене пред него.

— Тези свещени права не се купуват — продължи Анри, чиято трескава възбуда се бе сменила с дълбоко униние. — Не се купуват дори с цената на живота. Отдадох живота си, това е вярно, но какво ми дължат за това? Нищо!

— За бога, Анри! Мили мой Анри, успокойте се, обяснете ми!

— Нищо! Но нима го сторих, за да са ми длъжни с нещо? Че колко струва моята всеотдайност? Лудост! Лудост!

Орор държеше ръцете му.

— Лудост! — избухна той. — Издигнах пясъчни дворци, но само от един лек полъх на вятъра крехкото творение на надеждата ми рухна, няма я вече моята мечта!

Той дори не чувствуваше нежния натиск на Орорините пръсти, не усещаше горещите сълзи, стичащи се по ръката му.

— Дойдох тук, но защо? — извика той, прекарвайки ръка по плувналото си в пот чело. — Кому съм нужен тук? Та кой съм аз? Нима тази жена нямаше право? Говорих самонадеяно, говорих като безумец… Кой ми гарантира, че ще бъдете щастлива с мен? … Но… вие плачете?