Пол Февал - Гърбавия

Той силно наблегна на последната дума. Принцесата го стрелна с поглед, пълен с омраза.

— Довчера — продължи той, — и бог ми е свидетел, аз имах една-единствена мисъл — да върна на вдовицата на Ньовер безценното съкровище, което ми бе поверено. Такава е истината, госпожо, и никак не ме е грижа дали ще ми повярват, тъй като аз съм господар на положението и законен защитник на съдбините на дъщеря ви. Та имах ли през дните на умора и непрестанна борба време, за да се допитам до сърцето си? Щастие ми доставяха едните усилия, които полагах, и сама по себе си моята всеотдайност беше достойнство. Орор бе моя дъщеря. Когато потеглих от Мадрид, за да дойда тук, при вас, не изпитах никаква тъга. Струваше ми се, че още щом ме зърне, майката на Орор ще разтвори обятия и ще ме притисне, цял покрит с прах от пътуването, към опияненото си от щастие сърце! Но още по пътя, колкото повече наближаваше часът на раздялата, толкова по-силно изпитвах усещането, че в мен сякаш се отваря рана, която все повече се разширяваше и кървеше. Устата ми все още се опитваше да изрече думите: „Дъще моя!“, но устата ми лъжеше: Орор вече не е моя дъщеря! Гледах я и сълзи изпълваха очите ми. Уви, госпожо, тя ми се усмихваше! Несъзнателно и против волята си, клетата светица ми се усмихваше така, както човек се усмихва само на баща си!

Принцесата размаха ветрилото си и процеди през зъби:

— Опитвате се да ме убедите, че тя ви обича.

— Ако не се надявах на това, бих искал да умра на мига! — възкликна пламенно Лагардер.

Госпожа дьо Гонзаг се отпусна на една от пейките, разположени по протежение на алеята. Спазми разтърсваха развълнуваната й гръд. Ушите й сами се затваряха за убедителните доводи. Тя изпитваше само гняв и ненавист. Лагардер беше похитителят на дъщеря й!

Това, че не смееше да го прояви, засилваше още повече гнева й. Човек трябва да внимава да не докачи някой от тези просяци-разбойници дори тогава, когато им хвърля кесията си. Но Лагардер, този авантюрист, изглежда нямаше никакво намерение да се пазари. Тя попита:

— Знае ли Орор името на семейството си?

— Не, тя смята, че е бедно подхвърлениче, приютено от мен — отвърна без колебание Анри. И тъй като принцесата неволно вдигна глава, той продължи: — Ето че си отдъхнахте, госпожо. Надявате се, че когато разбере какво разстояние ни дели…

— Но ще го узнае ли изобщо? — попита госпожа дьо Гонзаг подозрително.

— Да, госпожо, ще го узнае. Нима мислите, че ако настоявам да живее свободна до вас, то е за да я привържа по-здраво към себе си? Кажете, кажете ми с ръка на сърцето: „Кълна се в паметта на Ньовер, че дъщеря ми ще живее при мен свободна и в пълна безопасност“, кажете го и аз веднага ще ви я върна!

Принцесата далеч не очакваше подобна развръзка, но въпреки това не се оказа неподготвена. Просто помисли, че това е някаква нова хитрина и реши да отвърне също с хитрина. В ръцете на този човек се намираше дъщеря й и сега най-важно беше да я измъкне оттам.

— Чакам! — настоя Лагардер, виждайки колебанието й.

Принцесата внезапно му подаде ръка. Той удивен трепна.

— Ето ръката ми! — каза тя. — Простете на една нещастница, която цял живот е била заобиколена само от врагове и нечестивци. Ако съм сгрешила, господин дьо Лагардер, ще ви моля за прошка на колене.

— Госпожо…

— Признавам, дължа ви много. Не така трябваше да протече нашата среща, господин дьо Лагардер. Може би не трябваше да ми говорите така, както го сторихте, а може би и аз, от своя страна, проявих прекалено високомерие. Трябваше веднага да ви кажа, че думите, изречени от мен пред семейния съвет, бяха предназначени за господин дьо Гонзаг и предизвикани от самия вид на момичето, което ми представиха като госпожица дьо Ньовер. Вярно е, избухнах, но вие добре знаете, че страданието изнервя, а аз толкова много страдах!

Лагардер стоеше пред нея, почтително склонил глава.

— И освен това — продължи тя с тъжна усмивка, тъй като всяка жена е великолепна актриса, — нима не се досещате, че ревнувам дъщеря си? Това също е причина за гнева ми. Ревнувам я от вас, който ми отнехте всичко: нежността й, милите й детски брътвежи, нейните първи сълзи и първа усмивка! О, да, ревнива съм! Загубих цели осемнайсет години от нейния безценен живот, а сега вие ми оспорвате дори онова, което ми остава! Ето ръката ми, ще ми простите ли?

— Щастлив съм, безкрайно съм щастлив, госпожо, че ви чувам да говорите така!

— Нима помислихте, че съм толкова бездушна? О, да можех само да я зърна! Аз съм ваш длъжник и приятел, господин дьо Лагардер, и, кълна се, никога не ще забравя това: