Пол Февал - Гърбавия

— За да узаконя първия си брак и раждането на дъщеря ми!

— Френските закони не признават подобни отживели времето си способи. Истинските доказателства за вашия брак и раждането на Орор се намират в мен.

— И вие ще ми ги дадете! — извика принцесата.

— Да, госпожо. Въпреки вашата смелост, както вече казах, въпреки съвсем недавнашните спомени за едно изгубено щастие, вие отстъпихте пред насилието. Нима тогава насилието, използувано срещу майката, не можеше и не може да бъде използуване отново, но този път срещу дъщерята? Нима нямах, нима все още нямам право да предпочета моята закрила пред всяка друга, аз, който никога не съм се огъвал пред насилието, аз, който още невръстен вече си играех с шпагата, аз, който срещам насилието с думите: Добре дошло, ти си моята стихия!

Принцесата не отговори веднага. Тя го гледаше с неподправен ужас.

— Нима наистина съм отгатнала? — прошепна най-сетне тя. — Нима ще откажете да ми върнете моята дъщеря?

— Не, госпожо, изобщо нямам такова намерение. Аз изминах четиристотин левги и рискувах живота си, само и само за да ви я доведа. Но моят план е предначертан. Вече цели осемнайсет години защитавам дъщеря ви и нейният живот ми принадлежи десет пъти, тъй като десет пъти съм го спасявал.

— Господине, господине — извика клетата майка, — не знам дали да ви обожавам, или да ви ненавиждам! Сърцето ми се устремява към вас, но вие го отблъсквате. Вие спасихте живота на дъщеря ми, вие сте я закриляли…

— И ще продължа да я закрилям, госпожо — прекъсна я хладно Анри.

— Дори и срещу майка й? — попита принцесата и вдигна глава.

— Може би — отвърна Анри, — това зависи от майката.

Очите на госпожа дьо Гонзаг неприязнено блеснаха.

— Вие се подигравате с отчаянието ми! — промълви тя. — Изяснете се, не ви разбирам.

— Точно заради това съм тук, госпожо, и държа да приключа обясненията си колкото се може по-скоро, тъй че благоволете да ме изслушате внимателно. Не знам на какъв кантар ме теглите, но мисля, че ме оценявате зле. Понякога се случва тъй, че гневът заставя човек изцяло да пренебрегне задълженията на признателността. Но с мен, госпожо, нищо не може да се пренебрегва. Моят път е предначертан и аз го следвам, толкоз по-зле за препятствията! С мен човек трябва да се съобразява във всичко. Аз имам правата на настойник.

— На настойник! — извика принцесата.

— А как другояче бихте нарекли човек, който, за да изпълни молбата на един умиращ, съсипва собствения си живот и изцяло се посвещава на друг? Титлата настойник е дори твърде нищожна, не мислите ли, госпожо? Точно заради това роптаехте вие, или пък вашето смущение дотолкова ви е заслепило, та не разбрахте, че моята клетва, съблюдавана с благоговение, и осемнайсет години неизменна опека ми създадоха авторитет, равен на вашия.

— О, равен! — възкликна отново с негодувание госпожа дьо Гонзаг.

— Дори по-голям от вашия — повиши глас Лагардер, — тъй като авторитетът, делегиран ми тържествено от умиращия баща, е напълно достатъчен, за да замени вашия майчински авторитет, и при това аз съм го заплатил с цената на една трета от моя живот. И това, госпожо, ми дава едно-единствено право: да бдя още по-зорко, още по-нежно и по-грижовно над сирачето. Аз претендирам да се възползувам от това си право и по отношение на майка й.

— Нима не ми вярвате? — прошепна принцесата.

— Тази сутрин, госпожо, аз бях тук, спотаен сред тълпата, когато ви чух да казвате: „Ако дъщеря ми дори за миг е забравила гордостта на произхода си, аз ще забуля лицето си и ще кажа: «Ньовер е мъртъв завинаги!»“

— Да се опасявам ли, че…? — понечи да го прекъсне принцесата, смръщвайки вежди.

— Няма защо да се опасявате, госпожо! Под моя закрила дъщерята на Ньовер остана по-чиста от ангел небесен.

— В такъв случай, господине…

— В такъв случай, госпожо, ако вие няма от какво да се страхувате, то аз имам.

Принцесата прехапа устни. Очевидно бе, че наближаваше мигът, в който нямаше да може да сдържи гнева си.

— Дойдох при вас щастлив, изпълнен с доверие и надежда — поде отново Лагардер. — Но думите ви вледениха душата ми, госпожо. Ако не бяха те, дъщеря ви отдавна щеше да бъде във вашите обятия. Как е възможно най-напред да ви дойде на ум точно тази мисъл! — възкликна пламенно той. — Още преди да сте зърнала дъщеря си, едничката си рожба, високомерието вече заглушаваше гласа на вашата обич! Знатната дама ми сочеше своя герб, докато аз дирех майчиното сърце! Страх ме е, уверявам ви, и макар че не съм жена, госпожо, аз разбирам майчината любов другояче, защото ако някой ми кажеше: „Тук е дъщеря ви, едничкото дете на мъжа, когото обожавахте, и тя ще приюти чело във вашите обятия и радостните ви сълзи ще се смесят…“, ако някой ми кажеше това, госпожо, струва ми се бих имал една-едничка мисъл, която би ме опиянила, би ме подлудила — да прегръщам, да целувам моето дете!