Пол Февал - Гърбавия

И той крадешком се озърна към телохранителите си. Лагардер поклати глава:

— Не, господин дьо Гонзаг, вашият час още не е настъпил. Мястото и времето ще избера аз! Веднъж вече ви казах: „Ако не потърсите Лагардер, Лагардер сам ще ви намери“. Вие не ме потърсихте и ето ме! Бог е справедлив, Филип дьо Ньовер ще бъде отмъстен!

Той пусна ръката на Гонзаг, който тутакси отстъпи няколко крачки назад. Но Лагардер вече не се интересуваше от него. Той се обърна към принцесата и почтително и се поклони с думите:

— Госпожо, аз съм на вашите заповеди.

Принцесата се втурна към мъжа си и му прошепна на ухото:

— Господине, ако предприемете каквото и да било срещу този човек, ще ме намерите на пътя си!

После се върна при Лагардер и му подаде ръка. Гонзаг беше достатъчно силен, за да прикрие яростта, от която кръвта му кипеше. Той се присъедини към свитата си и каза:

— Господа, ей този тук иска да ви лиши отведнъж и от богатство, и от бъдеще, но той е луд и съдбата сама го предава в ръцете ни! Последвайте ме!

Принцът се насочи право към каменното стълбище и накара да му отворят вратата, водеща към покоите на регента.

Току-що бяха обявили началото на среднощната вечеря в двореца и разкошните шатри, опънати насред дворовете. Градината бързо обезлюдяваше. Под гъстите дървесни масиви нямаше жива душа, само тук-там по широките алеи се мяркаха закъснели. Сред тях несъмнено бихме познали барон, дьо Барбаншоа и барон дьо ла Юнодай, които, куцукайки припряно, току повтаряха:

— Накъде отиваме, господин барон! Накъде?!

— Да вечеряме — отговори госпожица Сидализ, която минаваше под ръка с един мускетар.

Много скоро Лагардер и принцеса дьо Гонзаг останаха съвсем сами под гъстия свод на красивата габърова алея, която се виеше успоредно на улица „Ришельо“.

— Господине — подхвана принцесата с треперещ от вълнение глас, — току-що чух името ви. След цели двайсет години вашият глас събуди в мен един мъчителен спомен. Вие, да, сигурна съм в това, точно вие поехте в ръцете си моята дъщеря в замъка Кайлюс-Тарид!

— Да, аз бях — потвърди Лагардер.

— Защо ме измамихте тогава, господине? Отговорете ми искрено, умолявам ви!

— Защото божието милосърдие ме осени, госпожо. Но това е дълга история, чиито подробности ще научите по-късно. Аз защитавах вашия съпруг, аз приех сетните му слова, аз спасих детето ви. Нужно ли е повече, за да ми имате доверие, госпожо?

Принцесата го погледна.

— На челото ви бог е изписал честност — промълви тя. — Не знам, нищо не знам, тъй често са ме мамили!

Лагардер беше хладен, а гласът му прозвуча почти враждебно:

— Разполагам с доказателства за раждането на дъщеря ви.

— Думите, които преди малко произнесохте, Аз съм тук…

— Научих ги, но не от вашия съпруг, госпожо, а от устата на убийците.

— Някога там, в крепостния ров на Кайлюс, вие също ги произнесохте, нали?

— Да, и така дадох втори живот на детето ви, госпожо.

— Но тогава кой ги изрече днес в парадната зала на двореца Гонзаг, съвсем близо до мен?

— Моето второ аз.

Принцесата сякаш търсеше думи.

Обикновено срещите между спасителя и майката би трябвало да представляват само дълго и пламенно словоизлияние, но между тези двамата постепенно се разгаряше една от онези дипломатични битки, чиято развръзка води неминуемо до гибелна раздяла. Защо ли? Защото помежду им стоеше едно съкровище, което и двамата си оспорваха с еднакво буйна ревност; защото спасителят несъмнено имаше права над него, но майката също; защото майката, нещастно и сломено от мъка създание, но жена горда и калена в самотата, не се доверяваше; защото самият спасител, изправил се лице срещу лице с тази жена, която дори за миг не му разкриваше душата си, бе обзет също от страх и подозрения.

— Госпожо — подхвана Лагардер все тъй студено, — съмнявате ли се в самоличността на дъщеря ви?

— Не — отвърна госпожа дьо Гонзаг, — нещо ми подсказва, че дъщеря ми, че моята клета дъщеря е наистина в ръцете ви. Каква отплата искате за това изключително, благодеяние? И не се опасявайте, че претенциите ви могат да се окажат прекомерни, господине. Аз на драго сърце бих ви дала половината си живот.

Сега в нея говореше не само майката, но и отшелничката. Тя несъзнателно го нараняваше, тя отдавна вече не познаваше света около себе си. Лагардер преглътна една горчива реплика и мълчаливо се поклони.

— Къде е дъщеря ми? — попита принцесата.

— Склонете по-напред да ме изслушате — отвърна Анри.