Пол Февал - Гърбавия

При все това имаше две терзаещи се души, които не вземаха никакво участие във всеобщото веселие. В продължение на десетина минути Кокардас и Паспоал благоговейно бяха следвали госпожица Сидализ и нейното розово домино, сетне розовото домино на госпожица Сидализ внезапно изчезна, сякаш се провали вдън земя. Това се случи зад басейна, пред входа на някакво подобие на шатра от щамповани хартии, наподобяващи палмови листа. Когато Кокардас и Паспоал понечиха да влязат вътре, двама гвардейци кръстосаха байонетите си току под носа им.

— Дявол го взел! Приятели… — започна Кокардас.

— Назад! — беше единственият отговор.

— Доблестни друже… — обади се на свой ред Паспоал.

— Назад!

Двамата безпомощно се спогледаха.

Този път здравата бяха загазили! Бяха оставили да изхвръкне птиченцето, поверено на грижите им. Всичко бе загубено! Кокардас подаде ръка на Паспоал.

— Че какво пък, любезни ми — произнесе той с дълбока тъга, — направихме каквото можахме.

— Просто нямаме късмет — отзова се нормандецът.

— Гръм да ме порази дано! Свършено е с нас! Да ядем и пием до насита, докато сме още живи, пък сетне — Va a Dios! 117 117 Каквото рекъл бог; Божа работа (исп.) — Б. пр. , както казват там.

Брат Паспоал тежко въздъхна.

— Ще го помоля само за едно — каза той, — да ме довърши с точен удар в гърдите. Мисля, че ще му бъде безразлично.

— Но защо в гърдите? — попита гасконецът.

В очите на Паспоал имаше сълзи, но от това той ни най-малко не се бе разхубавил. И в този върховен момент Кокардас беше принуден да си признае, че никога не е виждал по-грозен човек от своето „гълъбче“.

Но ето какво му отвърна Паспоал, притваряйки срамежливо лишените си от мигли клепачи:

— Благородни друже, искам да бъда убит с удар в гърдите, защото след като съм свикнал общо взето да се харесвам на дамите, ми е неприятно дори да си помисля, че една или повече особи от този пол, на който посветих целия си живот, биха могли да ме видят след смъртта ми с обезобразено лице.

— Ама че работа! — избъбра Кокардас. — Горкото ми гълъбче! — Но просто нямаше сили да се засмее.

Двамата започнаха да обикалят около басейна. Приличаха на сомнамбули, които вървят и нито виждат, нито чуват.

Балетът, наречен „Дъщерята на Мисисипи“, се оказа нещо наистина презабавно. От сътворението на балета изобщо до днес никой не беше виждал подобно нещо.

След като попърха сред тръстиките, водните лилии и дивия овес, дъщерята на Мисисипи, под прелестния облик на Нивел, с изящен жест призова дружките си, вероятно племеннички на Мисисипи, които тутакси доприпкаха, носейки в ръце венци от цветя. После за всеобща радост дивите дами, сред които бяха Сидализ, госпожиците Дебоа, Дюплан, ла Фльори и други подскачащи знаменитости на епохата, изпълниха няколко стъпки заедно. Това искаше да рече, че са щастливи и свободни на китните речни брегове. Изведнъж от тръстиката наизскачаха ужасяващи индианци, при това чисто голи и с рога. Не знаем каква степен на родство ги свързваше с Мисисипи, но изглеждаха доста зловещо.

С подскоци и хаотични жестове диваците се завъртяха в някакъв страховит танц и като се нахвърлиха върху девойките, се заеха да ги колят с томахавките си, за да ги сготвят. Но за да бъда по-достоверен, ще добавя, че палачи и жертви изпълниха заедно един менует, който беше извикана на бис. В момента, когато нещастните девойки a-ха да бъдат изядени, цигулките замлъкнаха, разнесе се далечен звук на фанфари и в буйния ритъм на невиждана досега жига 118 118 Вид жив танц — Б. пр. на плажа се втурна група френски моряци. Продължавайки танца си, диваците заплашително размахаха юмруци, а госпожиците се разскачаха още по-усърдно, умолително протягайки ръце към небето. Между предводителя на французите и вожда на диваците се разрази двубой, който всъщност беше едно па де дьо. Последва победа на французите, представена с буре, и бягство на диваците, изобразено чрез курант 119 119 Па де дьо; буре; курант — вид балетни стъпки. — Б. пр. , а също и с помощта на венците, които недвусмислено символизираха установяването на цивилизацията в тези диви краища.

Но най-красив беше финалът. Всичко, което го предхождаше, не можеше изобщо да се сравнява с него. Той чисто и просто доказваше, че авторът на либретото е гений. Ето какво представляваше финалът:

Продължавайки с неугасващ плам своя танц, дъщерята на Мисисипи захвърли венеца си и взе една картонена купа. След това с танцова стъпка се изкачи по стръмната пътека, която водеше до статуята на божествения й баща. Там тя застана на върха на пръстите на единия си крак и напълни купата с речна вода. Последва пирует и дъщерята на Мисисипи поръси с вълшебната вода французите, които танцуваха под нея. О, чудо! От купата се изля не вода, а дъжд от златни монети. Презрени да са всички, които не схванаха деликатния и трогателен намек! Последва възторжен танц на речния бряг, съпроводен със събиране на златните монети. Той завърши с всеобщо веселие с участието на племенничките на Мисисипи, моряците и дори диваците, които, обзети от най-добри чувства, хвърлиха рогата си в реката.