Пол Февал - Гърбавия

Щастливи, че можаха безнаказано да си начешат ръцете, Кокардас и Паспоал продължиха да надзирават Сидализ, повтаряйки победоносно:

— Да се държим прилично!

В същото време обърканата Орор, изгубила от поглед двамата си закрилници, се видя принудена да следва движението на тези, които я заобикаляха. Те се преструваха, че отстъпват под натиска на тълпата и неусетно се насочваха към храсталака, намиращ се между басейна и кръга на Диана. Точно тук, сред тези храсти се намираше къщурката на метр Льо Бреан.

Малките алеи, прокарани сред храстите, се следваха кръгообразно според английската мода, която напоследък бе започнала да си пробива път. Тълпата предпочиташе широките алеи и оставяше тези пътечки кажи-речи безлюдни. Непосредствено до къщурката на метр Льо Бреан се издигаше усамотена беседка. Точно там отвлякоха клетата Орор.

Шаверни посегна към маската й. Тя нададе силен вик: беше познала младежа от Мадрид. На вика на Орор вратата на къщурката широко се отвори и на прага й се появи висок мъж с маска, загърнат в широко черно домино. В ръката си той държеше гола шпага.

— Не се плашете, очарователна госпожо — каза малкият маркиз, — аз и господата сме само ваши най-покорни почитатели.

В същото време той се опита да обгърне с ръка кръста на Орор, която извика за помощ. Тя успя да извика само веднъж, тъй като Албре, който се беше промъкнал зад гърба й, запуши устата й с копринената си кърпичка. Но този едничък вик се оказа напълно достатъчен. Черното домино прехвърли шпагата си в лявата ръка, а с дясната пипна Шаверни за врата и го отхвърли на десетина крачки. Същата съдба последва и Албре.

На мига звъннаха десет оголени рапири. Доминото отново прехвърли своята в дясната си ръка и с два камшични удара обезоръжи Жирон и Hoce, които се бяха изстъпили най-отпред. Виждайки това, Ориол дори не се опита да стори каквото и да било. Новоизлюпеният благородник начаса заслужи шпорите си като си плю на петите, надавайки викове за помощ. Монтобер и Шоази на свой ред нападнаха. Монтобер рухна на колене с разкъсано ухо, докато Шоази, не толкова честит, отстъпи с посечено лице.

Междувременно гвардейците вече се стичаха на вдигналата се врява. Нашите любители на приключения, кой повече или по-малко поочукан, се пръснаха като ято скорци, тъй че гвардейците не намериха никого под беседката. Черното домино и младата девойка бяха изчезнали като по чудо. Чу се само шумът от затварящата се врата на къщурката на метр Льо Бреан.

— Дявол да го вземе! — възкликна Шаверни, откривайки Навай сред тълпата. — Какъв погром! Ще ми се да открия този юначага, ако ще и само за да го поздравя за силата му!

Жирон и Hoce се приближиха с наведени глави. Шоази се гушеше в един ъгъл, притиснал окървавената кърпичка към бузата си. Монтобер прикриваше, доколкото му бе възможно, разкъсаното си ухо. Петима-шестима от останалите също се стараеха да потулят повече или no-малко очебийни синини. Единствен Ориол беше невредим, пустият му храбър шишко!

Спогледаха се гузно. Кампанията бе завършила неуспешно и сега всеки се питаше кой ли може да е бил страховитият им противник. Те знаеха парижките зали за фехтовка на пръсти. От тях отдавна не излизаха такива виртуози, както в края на миналия век. Вече нямаше време за това. Никой измежду сегашните майстори на рапирата не беше в състояние да обърне в бягство осем или десет души, въоръжени с шпаги, при това, както се оказа, без особени усилия. Черното домино дори не се беше препънало в дългите поли на дрехата си и едва-едва си бе направило труда да атакува два-три пъти, и то без много-много да припира. Не ще и дума, бяха имали насреща си истински майстор на шпагата! Несъмнено беше чужденец. Във фехтовъчните зали никой, та дори и самите учители, не бе достигнал подобно съвършенство.

Преди малко бяха говорили за херцог дьо Ньовер, убит в разцвета на своята младост. Споменът за него беше останал жив във всички академии по фехтовка: един нападател, бърз като мисълта, с желязна стойка и око на рис! Но той беше покойник, а всеки тук можеше да се закълне, че черното домино не беше привидение.

Наистина по времето на Ньовер е имало един човек, по-силен дори от самия херцог, един гвардейски улан на покойния крал, който се казвал Анри дьо Лагардер. Но какво значение имаше името на непобедимия дуелист! Сигурно бе едно: тази нощ щастието бе изневерило на нашите хитреци. Гърбавия ги беше победил с езика си, а черното домино — с шпагата си, тъй че сега имаха да вземат двоен реванш.