Пол Февал - Гърбавия

Принцесата плачеше, но гордостта й не позволяваше да излага на показ сълзите си.

— Съдите ме, без да ме познавате! — промълви тя.

— Да, госпожо, оценявам ви по една-единствена дума. Ако се касаеше за мен, то аз търпеливо щях да чакам, но става дума за нея и аз нямам никакво време за губене. Каква съдба очаква това дете в дом, където не сте господарка? Какви гаранции ще ми дадете за вашия втори съпруг, а и за самата себе си? Отговорете, питам ви! Какъв е новият живот, който сте й предопределили? Какво е щастието, което ще получи в замяна на онова, загубеното? Ще бъде именита, нали? И богата? И повече почести, в замяна на по-малко радост? И повече високомерие, отколкото мъдра добродетелност? Не, госпожо, не затова дойдохме тук. Бихме дали цялото величие, всички богатства и почести на света в замяна на една единствена думичка, казана от сърце, и ние все още чакаме тази дума. Къде е вашата обич? Не я виждам! Гордостта ви тръпне, а сърцето ви мълчи. Страхувам се, чувате ли, страхувам се, но вече не от господин дьо Гонзаг, а от вас, нейната майка! Опасността е тук, усещам я, чувствувам я, и ако не мога да защитя от нея дъщерята на Ньовер, както съм я защитавал от всички други опасности, значи всичко е било напразно, значи съм престъпил клетвата си към покойника!

Лагардер млъкна. Той чакаше отговор, но принцесата запази мълчание.

— Госпожо — подхвана той отново, като полагаше усилия да се успокои, — простете ме, но моят дълг ме принуждава, моят дълг ми заповядва да поставя условията си преди всичко. Искам Орор да бъде щастлива! Искам Орор да бъде свободна, а не ваша робиня…

— Доизкажете се, господине! — прекъсна го принцесата с предизвикателен тон.

Лагардер се спря.

— Не, госпожо — отвърна той, — няма да се доизкажа от уважение към вас самата. Вие достатъчно добре ме разбрахте.

Госпожа дьо Гонзаг горчиво се усмихна и вдигайки внезапно глава, за да го погледне право в очите, запокити в лицето на смаяния Лагардер следните думи:

— Госпожица дьо Ньовер е най-богатата наследничка във Франция. Когато някой е убеден, че държи плячката в ръцете си, той може да хитрува колкото му е угодно. Разбрах ви, господине, при това много по-добре, отколкото си мислите.

Те се намираха в края на габъровата алея, която преминаваше в Галерията на Мансар. Нощта бе вече много напреднала. Радостният звън на чашите с всеки изминат миг се усилваше, но светлините бързо избледняваха и дори дрезгавият глас на пиянството, който все по-отчетливо се долавяше, предвещаваше близкия край на празненството.

От друга страна градината все повече обезлюдяваше и като че ли нищо не можеше да смути разговора на Лагардер и принцеса дьо Гонзаг.

Същевременно обаче по нищо не личеше да са постигнали някакво съгласие. Току-що накърненото самолюбие на Орор дьо Кайлюс бе нанесло съкрушителен удар на събеседника й, като в първия миг тя дори се поздрави с успеха си. Лагардер стоеше с наведена глава.

— Ако сте останал с впечатление, че съм бездушна, господине — подхвана принцесата още по-надменно, — ако изобщо не сте чул да се откъсва от гърдите ми ликуващият вик, за който говорихте с такъв патос, то е само защото разбрах всичко. Знаех, че краят на битката не е дошъл, че бе още много рано да се тръби победа. Още щом ви зърнах и кръвта се смръзна във вените ми. Вие сте хубав, млад сте и нямате семейство; единственото ви богатство са вашите авантюри, тъй че у вас неминуемо се е зародила мисълта да се обогатите отведнъж, и то по този начин.

— Госпожо — извика Лагардер и сложи ръка на сърцето си. — Онзи, който е над нас, вижда всичко и ме закриля от вашите оскърбления!

— Нима се осмелявате да твърдите, че дори през ум не ви е минавала подобна безумна мисъл? — прекъсна го принцеса дьо Гонзаг грубо.

Настъпи тишина. Принцесата бе впила в Анри предизвикателен поглед. На два пъти той силно пребледня, после с дълбок сериозен глас продума:

— Аз съм само един беден благородник. Но благородник ли съм всъщност? Нямам знатен произход, името ми идва от развалините, сред които прекарвах нощите си на подхвърлено дете. Довчера бях още изгнаник. Но вие казахте истината, госпожо: да, мечтал съм за това, но мечтата ми не бе безумна, а прекрасна и светла. Това, което ви признавам сега, госпожо, довчера беше още тайна за мен, сам себе си не съм познавал…

Принцесата иронично се усмихна.

— Кълна ви се, госпожо! — възкликна Лагардер. — Кълна се в честта си и в моята любов!