Пол Февал - Гърбавия

— Аз съм без значение, госпожо. Не става дума за мен.

— Дъщеря ми! — изправяйки се извика принцесата. — Върнете ми дъщерята! Кълна се в името на Ньовер, кълна се в честта си, че ще изпълня всичко, което поискахте от мен!

Още по-мрачна сянка на печал легна върху лицето на Лагардер.

— Вие обещахте, госпожо, и ще получите дъщеря си — каза той. — Моля ви само за малко време, за да я предупредя и подготвя. Тя е чувствителна душа, която едно по-силно вълнение би могло да сломи.

— Много време ли ви е нужно, за да я подготвите?

— Моля ви да ми дадете един час.

— Нима е толкова наблизо?

— Тя е на сигурно място, госпожо.

— Не бих ли могла поне да разбера…?

— Къде е убежището ми? Има ли някакво значение? След час то вече няма да приютява Орор дьо Ньовер.

— Направете така, както смятате за нужно — рече принцесата. — Довиждане, господин дьо Лагардер. Разделяме се като приятели, нали?

— Винаги съм бил ваш приятел, госпожо.

— Чувствувам, че ще ви обикна. Довиждане и… не губете надежда!

Лагардер се спусна към ръката на принцесата и пламенно я целуна.

— Аз ви принадлежа, госпожо! — извика той. — Принадлежа ви тялом и духом!

— Къде ще се срещнем? — попита тя.

— След час при кръга на Диана.

Госпожа дьо Гонзаг бавно се отдалечи, но, едва прекосила габъровата алея, усмивката й изчезна и тя тичешком се втурна през градината.

— Детето ми! — извика принцесата обезумяла. — Най-сетне ще възвърна дъщеря си! Никога, никога повече тя няма да види този човек!

Тя се насочи право към павилиона на регента.

Лагардер бе също полудял, но полудял от щастие, признателност и умиление.

— Не губете надежда! — повтаряше си той. — Чух я много ясно да казва: „Не губете надежда!“ Колко съм се мамил по отношение на тази жена, на тази светица! Тя каза: „Не губете надежда!“ Нима я молех за толкова много? А аз се пазарях с щастието й, подозирах я, мислех, че не обича достатъчно дъщеря си. О, как нежно ще я обичам, с каква радост ще поверя в ръцете й нейната дъщеря!

Той се отправи обратно по алеята към басейна, който, останал без празничното си осветление, тънеше в мрак и безмълвие. Въпреки радостната си възбуда, Лагардер не пропусна да вземе всички предпазни мерки, за да не бъде проследен. Два или три пъти той свиваше по странични алеи, после тичешком се връщаше по стъпките си, докато най-сетне се озова пред къщурката на метр Льо Бреан, закътана сред дърветата. Преди да влезе, той се спря и внимателно се озърна наоколо. Никой не го беше проследил. Сред околните храсти нямаше жива душа. Само за миг му се стори, че чува шум от стъпки, долитащ откъм индианската шатра, която се намираше съвсем наблизо. Стъпките бързо се отдалечаваха. Моментът беше подходящ. Лагардер пъхна ключа в бравата, отвори вратата и влезе.

В първия миг той не забеляза госпожица дьо Ньовер. Повика я, но отговор не последва. Скоро обаче, благодарение на един намиращ се близо до къщурката фенер, който осветяваше вътрешността й, той видя Орор, застанала до един от прозорците. Девойката сякаш се вслушваше в нещо. Повика я. Орор веднага се отдръпна от прозореца и се спусна към него.

— Коя беше тази жена? — извика тя.

— Каква жена? — удиви се Лагардер.

— Онази, с която бяхте преди малко.

— Но откъде знаете, Орор?

— Тази жена е ваш враг, Анри, нали? Ваш смъртен враг!

Лагардер се усмихна.

— Защо смятате, че ми е враг, Орор? — попита той.

— Вие се усмихвате, Анри? Толкоз по-добре, щом съм сгрешила. Но да оставим това. Сега бързо ми кажете защо трябваше да стоя заключена по време на цялото празненство? Да не би да се срамувате от мен? Нима не съм достатъчно красива?

Тя кокетливо разгърна своето домино и качулката му падна върху раменете й, откривайки прелестното й личице.

— Недостатъчно красива?! — извика Лагардер. — Вие, Орор?!

Това беше възхищение, но, трябва да признаем, възхищение малко разсеяно.

— Как само го казахте! — промълви тъжно младата девойка. — Анри, вие криете нещо от мен! Изглеждате огорчен и загрижен. Вчера ми обещахте, че днес ще бъде последният ми ден на неведение, но въпреки това не знам повече от вчера.

Лагардер я гледаше, унесен сякаш в мечти.

— Но не се оплаквам — продължи тя с усмивка. — Вие вече сте тук и аз дори не си спомням, че чаках толкова дълго време. Щастлива съм! Най-сетне ще ме заведете на бала…

— Балът свърши — прекъсна я Лагардер.

— Вярно, вече не чувам веселите акорди, които долитаха чак дотук, за да се присмеят на клетата затворничка. Пък и от доста време не съм виждала някой да минава по околните пътеки, освен онази жена.