Пол Февал - Гърбавия

Доня Крус се замисли, после внезапно попита:

— Казвал ли ти е някога дон Луис, твоят красив Ел Синселадор, че си дъщеря на знатна дама?

— Не, никога — отвърна Орор, — но при все това аз го вярвам.

— Бога ми — възкликна бившата циганка, — не обичам дълго време да размишлявам, моя малка Орор! Главата ми просто гъмжи от идеи, но те са неясни и изобщо не искат да излязат оттам. Мисля, че на теб по би ти отивало да станеш знатна госпожица, отколкото на мен, но мисля също, че не е нужно човек да си измъчва чак толкова мозъка с разни гатанки. Аз съм християнка, но въпреки това съм запазила една добра черта от вярата на моите приемни бащи: да приемам времето такова, каквото се случи, и събитията така, както се развият, като за утешение си казвам: „Съдба!“ Има например едно нещо, с което не мога да се съглася — че господин дьо Гонзаг е пладнешки разбойник и убиец. Прекалено е възпитан за това. Ще ти кажа, че в Италия има колкото щеш Гонзаговци, едни истински, а други — лъжливи, и че твоят Гонзаг е без съмнение лъжлив. Освен това ще ти кажа, че ако твоят преследвач беше негово височество принц дьо Гонзаг, майстор Луи никога не би те довел точно в Париж, където, както е известно всекиму, живее негово височество принцът.

— Но тогава защо са тези предпазни мерки? — попита Орор. — Забранено ми е да излизам, дори да се показвам па прозореца…

— Ба, просто те ревнува! — отсече доня Крус.

— О, Флор! — прошепна Орор с укор.

Доня Крус се завъртя на един крак около себе си и на устните й се появи най-дръзката от нейните усмивки.

— Ще бъда принцеса чак след два часа, така че все още мога да говоря каквото си искам. Да, твоят печален красавец, твоят майстор Луи, твоят Лагардер, твоят странствуващ рицар, твоят крал и бог е ревнив! Ах, дявол го взел, както казват в кралския двор, та нима не го заслужаваш?!

Орор се изчерви като череша. Макар и магьосница, доня Крус дори не подозираше колко точна се бе оказала нейната стрела. Тя наблюдаваше Орор, която не смеееше да я погледне.

— Я виж ти — възкликна тя, целувайки я по челото, — стана огън червена от гордост и радост! Доволна е, че я ревнуват. Все тъй ли е красив като звезда? И все тъй горд? И по-кротък от дете? Хайде, кажи ми, признай ми съвсем тихичко на ухото, че го обичаш!

— Защо тихичко? — попита Орор, изправяйки глава.

— Тогава високо, щом искаш.

— Да, високо: обичам го!

— Ха тъй, това са думи на място! Целувам те за твоята искреност. А щастлива ли си? — попита доня Крус, пронизвайки я с големите си черни очи.

— Разбира се.

— Много щастлива?

— Щом е тук.

— Прекрасно! — възкликна циганката и хвърляйки леко презрителен поглед около себе си, добави: Dobre dicha, dicha dulce!

Това беше една испанска поговорка, от която нашите водевилисти бяха извели прословутата аксиома „С любимия и колибата е рай“. След като огледа най-обстойно всичко, доня Крус рече:

— Да, тук любовта не е излишна. Къщата е грозна, улицата зловеща, а мебелите са просто ужасни. Знам, знам много добре, малката ми, че следва задължителният отговор: „Какво е дворецът без него…“

— Ще ти отговоря нещо друго — прекъсна я Орор. — Ако пожелая дворец, достатъчно е да кажа само една дума.

— Хайде де!

— Това е точно така.

— Нима е станал толкова богат?

— Няма нещо, което да съм пожелала и той веднага да не ми го е дал.

— Действително — промълви доня Крус, която вече не се смееше, — този човек не прилича на другите мъже. В него има нещо странно, нещо възвишено. Никога не съм свеждала поглед пред другиго, освен пред него… Ти не знаеш, но каквото и да разправят, магьосници все пак има. Мисля, че твоят Лагардер е един от тях.

Тя беше напълно сериозна.

— Що за нелепост! — извика Орор.

— Виждала съм магьосници! — все тъй сериозна, произнесе циганката. — Искам да бъда наясно. Хайде, пожелай си нещо и същевременно си мисли за него.

Орор се разсмя. Доня Крус седна до нея.

— Направи ми удоволствие, моя малка Орор — ласкаво настоя тя. — Хайде, никак не е трудно!

— Сериозно ли говориш? — удиви се Орор.

Доня Крус допря устни до ухото й и прошепна:

— Някога обичах един човек, бях просто полудяла. Един ден той сложи ръка на челото ми и рече: „Флор, този човек не може да те обича“. Аз тутакси оздравях. Нали виждаш, че е магьосник.

— А онзи, когото обичаше, кой беше? — попита Орор бледа като платно.

Без да отговори, доня Крус отпусна глава на рамото й.

— Той е бил! — извика Орор с неописуем страх. — Сигурна съм, че това е бил той!