Пол Февал - Гърбавия

— Такава е била, без съмнение, неговата воля.

После затвори вратата само с резето и се върна при доня Крус, която кокетничеше пред огледалото.

— Дай сега да ти се нагледам до насита! — каза Флор. — Боже мой, колко си пораснала и колко си се разхубавила!

— Ами ти! — възкликна Орор.

Известно време те с радостно възхищение се разглеждаха.

— Но каква е тази премяна? — попита Орор.

— Това е балният ми тоалет, мила моя — отвърна доня Крус с известно самозадоволство. — Какво ще кажеш, а? Харесва ли ти?

— Разкошен е! — отвърна Орор и като разгърна доминото, за да разгледа полата и корсажа, повтори: — Разкошен! И колко е богат. Обзалагам се, че отгатнах. В някоя пиеса ли играеш, моя малка Флор?

— И таз добра! — възмути се доня Крус. — Да играя в пиеса! Отивам на бал и толкоз!

— На какъв бал?

— Тази вечер има само един бал.

— На бала на регента?

— Боже мой! Да, на бала на регента, мила моя. В Пале Роаял ме очакват, за да бъда представена на негово кралско височество от принцеса Палатин, чисто и просто — майка му, миличка.

Орор широко отвори очи.

— Учудваш ли се? — продължи доня Крус, отмятайки с крак шлейфа на балната си премяна. — Че какво пък толкоз чудно има? Всъщност, аз съм не по-малко учудена. Виждаш ли, мила моя, случиха се какви ли не невероятни истории! Небивалиците просто валят от небето, ще ти разкажа всичко.

— Но как ме намери? — попита Орор.

— Просто знаех къде живееш. Получих разрешение да те видя, да, разрешение, тъй като аз също си имам господар…

— Аз нямам господар — прекъсна я Орор с горд жест.

— Роб, щом предпочиташ, роб, който заповядва. Трябваше да дойда утре сутринта, но си рекох: „Колко хубаво би било да навестя моята мъничка Орор!“

— Значи все още ме обичаш?

— До полуда! Но чакай по-напред да ти разкажа моята първа небивалица, а след нея ще ти разкажа още една. Нали ти рекох, че просто валят от небето. Въпросът беше как, тъй като не съм излизала откакто пристигнах тук, да намеря пътя в големия непознат Париж от църквата „Сен Маглоар“ дотук.

— Църквата „Сен Маглоар“! — прекъсна я Орор. — Някъде там ли живееш?

— Да, аз също си имам клетка, мило птиченце, само че моята е по-красива. Моят Лагардер прави нещата много по-добре.

— Ш-шт! — сложи пръст пред устните си Орор.

— Добре, добре! Виждам, че все още си живеем в царството па тайните. Та така, тъкмо се чудех какво да правя, когато чух съвсем тихичко да се дращи по вратата ми. Този, който дращеше, влезе още преди да се наканя да отворя. Беше някакъв дребен човечец, целият в черно, ужасно грозен и гърбав. Той ми се поклони до земята и аз отвърнах на поздрава му, при това без да се разсмея, като продължавам да твърдя, че това беше голям успех. „Ако госпожицата благоволи да ме последва — ми рече той, — аз ще я отведа там, където желае да отиде…“

— Гърбав ли? — замислено попита Орор.

— Да, един гърбушко. Ти ли го изпрати?

— Не, не съм аз.

— Познаваш ли го?

— Никога не съм говорила с него.

— Кълна ти се, не бях казала никому нито думица, която би могла да му подскаже, че исках да избързам с идването си, предвидено за утре сутринта. Сега ме е яд, че познаваш това джудже, толкова ми се искаше докрай да гледам на него като на свръхестествено същество. Всъщност би трябвало наистина да е малко нещо магьосник, щом успя да измами бдителността на моите Аргуси 81 81 Аргус — митологичен гигант със сто очи, от които петдесет оставали винаги отворени. — Б. пр. . Не искам да се хваля, мила моя, но мен ме пазят по-различно, отколкото теб… Знаеш, че съм смела; предложението на черното човече погъделичка страстта ми към приключения и аз без колебание го приех. Тогава той ми се поклони още по-почтително и отвори една неизвестна за мен вратичка, при това в собствената ми стая, представяш ли си?! После ме преведе през някакви коридори, за чието съществуване дори не подозирах. Така без никой да ни види излязохме на улицата, където чакаше една карета. Той ми подаде ръка, за да се кача в нея и през цялото време се държа изключително благоприлично. Двамата слязохме пред твоята врата, а каретата веднага продължи. Изкачих се по стълбището, а когато се обърнах, за да му благодаря, вече нямаше никого!

Орор слушаше дълбоко замислена.

— Той е — прошепна тя. — Това трябва да е той!

— Какво казваш? — попита доня Крус.

— Нищо… Но кажи ми, Флор, мила моя циганко, под какъв предлог ще бъдеш представена на регента?

Доня Крус сви устни.