Пол Февал - Гърбавия

— Знай, малката ми — отвърна тя, настанявайки се в едно меко и дълбоко кресло с възглавнички, — че тук има толкова цигани, колкото и в шепата ми. Никога не е имало циганка, това е една заблуда, една илюзия, една измама и сън. Накратко, ние сме благородната дъщеря на една принцеса.

— Ти? — смая се Орор.

— Ами да, че кой друг! — отвърна доня Крус. — Е, ако, разбира се, това не се окажеш ти? Виждаш ли, миличка, циганите винаги правят така. Те се промъкват в дворците през комините тогава, когато огънят е вече угаснал, задигат няколко скъпи вещи и никога не забравят да отмъкнат със себе си люлката, в която спи младата наследничка. Аз съм наследничката, открадната от циганите… при това най-богатата наследничка в Европа, ако мога така да кажа.

Не можеше да се разбере дали се шегува, или говори сериозно. Може би самата тя не го знаеше. Живостта на разказа и придаваше на нейните леко мургави бузи възхитителна руменина. Умните и, по-тъмни от черен кехлибар очи дръзко блестяха. Орор я слушаше със зяпнала уста. Върху очарователното и личице бе изписана наивна доверчивост, а в прелестните й очи се четеше искрената радост от щастието на нейната малка приятелка.

— Чудесно! — възкликна тя. — А как се казваш, Флор? Доня Крус оправи широките гънки на роклята си и снизходително отвърна:

— Госпожица дьо Ньовер.

— Ньовер! — извика Орор. — Едно от най-знатните имена във Франция!

— Уви, тъй е, мила моя! И комай сме малко нещо братовчеди на Негово величество.

— Но как?…

— Ах, как? Как? — извика доня Крус, изоставяйки внезапно аристократичните си маниери, за да се върне към буйната палавост, която много повече й отиваше. — Виж, това не знам. Все още не са ми направили честта да ме запознаят с моето родословие. Попитам ли, казват ми: „Ш-шт!…“ Изглежда, че имам врагове. Всяко величие, малката ми, предизвиква завист. Не знам нищо, а пък и ми е все едно и приемам всичко много спокойно.

Орор, която от известно време изглеждаше потънала в дълбок размисъл, внезапно я прекъсна:

— Флор, ами ако се окаже, че знам повече от теб за собствената ти история?

— Бога ми, моя малка Орор, това никак не би ме учудило! Вече нищо не може да ме учуди, но ако знаеш моята история, по-добре я запази за себе си, тъй като тази нощ моят настойник и приятел принц дьо Гонзаг трябва да ми я разкаже най-подробно.

— Гонзаг! — потръпвайки, повтори Орор.

— Какво ти стана? — попита доня Крус.

— Гонзаг ли каза?

— Да, Гонзаг, принц дьо Гонзаг, този, който защитава правата ми, съпругът на херцогиня дьо Ньовер, моята майка.

— Ах! — възкликна Орор. — Значи Гонзаг е съпругът на херцогинята?

Тя си спомни за посещението на руините на Кайлюс. Нощната трагедия изплува пред погледа й. Неизвестните довчера участници в нея, днес вече имаха имена. Детето, за което спомена гостилничарката в Тарид, детето, което е спяло по време на ужасната битка, беше Флор. Но убиецът?…

— За какво мислиш? — попита доня Крус.

— Мисля си за името Гонзаг — отвърна Орор.

— Защо?

— Преди да ти кажа, искам да знам дали го обичаш.

— Умерено — отговори доня Крус. — Бих могла да го обичам, но той не пожела.

Орор запази мълчание.

— Хайде де, говори! — извика бившата циганка и нетърпеливо тропна с крак.

— Ако го обичаш… — понечи да каже Орор.

— Казвай де!

— Щом е твой настойник и съпруг на майка ти…

— Карамба! — откровено изруга предполагаемата госпожица дьо Ньовер. — Та нима всичко трябва да ти се каже?! Видях я, видях майка ми! Уважавам я много, дори нещо повече — обичам я, тъй като много е страдала, но когато я зърнах сърцето ми не затуптя развълнувано, ръцете ми не се разтвориха неволно. Ах, Орор! — възкликна тя в порив на искрено вълнение. — Струва ми се, че човек трябва просто да умре от радост, когато застане пред майка си.

— И на мен ми се струва така — отговори Орор.

— Е, да, но аз останах хладна, дори прекалено хладна. Но ако става дума за Гонзаг, говори и не се страхувай от нищо; не се страхувай и говори дори да се касае за госпожа дьо Ньовер.

— Не, става дума единствено за Гонзаг — в спомените ми името Гонзаг е свързано с всичките ми детски страхове, с всичките ми тревоги на младо момиче. За първи път го чух, когато моят приятел Анри рискува живота си, за да ме спаси; чух го отново, когато бяхме нападнати в един чифлик в околностите на Памплона. Онази нощ, когато си послужи с твоята магия, за да приспиш пазачите ми в шатрата на циганския вожд, името Гонзаг за трети път долетя до слуха ми. В Мадрид — отново Гонзаг, в замъка Кайлюс — пак Гонзаг!