Пол Февал - Гърбавия

— Ей, изчакайте поне отговора! — извика Беришон и хукна подире му.

Но пажът вече бе подминал завоя на улицата. Беришон го видя да разговаря с някакъв благородник, загърнат в съмнително на вид наметало, когото не познаваше. Благородникът попита пажа:

— Предаде ли го? — и след утвърдителния му отговор, добави: — Къде са нашите хора?

— Съвсем наблизо, на улица „Пиер Леско.“

— Носилката там ли е?

— Има две носилки.

— Това пък защо? — удиви се благородникът.

При това краят на наметалото, който скриваше долната част на лицето му, се отмести, така че ясно бихме могли да разпознаем бледата заострена брадичка на господин Пейрол.

— Не знам — отвърна пажът, — но носилките са две.

— Несъмнено е станало някакво недоразумение — помисли си Пейрол.

Изпита желание да надзърне през вратата на дома на Лагардер, но като поразмисли, се въздържа.

— Достатъчно е само да ме зърнат, за да се провали всичко — промърмори той и се обърна към пажа: — А сега тичай в двореца колкото ти крака държат, ясно ли е?

— Колкото ми крака държат.

— Там ще намериш двамината юначаги, дето цял ден задръстваха кухнята.

— Метр Кокардас и приятелят му Паспоал ли?

— Точно така. Ще им кажеш следното: „Работата ви е опечена, остава само да се появите…“ Преди малко споменаха ли името на собственика на дома?

— Да, господин дьо Лагардер.

— Внимавай много да не повториш това име! Ако те разпитват, ще им кажеш, че в къщата има само жени.

— Тук ли да ги доведа?

— Да, до този ъгъл, откъдето ще им покажеш къщата.

Пажът си плю на петите. Господин Пейрол отново закри лицето си с наметалото и се смеси с тълпата.

В стаята си Орор вече бе скъсала плика на писмото, донесено от пажа.

— Неговият почерк! — извика тя.

— А ето и една покана, подобна на моята — добави доня Крус, която още не можеше да дойде на себе си. — Нашият таласъм нищо не е забравил.

И тя я заобръща в ръцете си. Орор си помисли, че в поканата, отрупана с изящни и миловидни винетки, представляващи тумбести амурчета, лозници и гирлянди от рози, нямаше нищо дяволско, после се зачете в писмото. То гласеше следното:

„Мило дете, тези накити ви изпращам аз. Исках да ви направя изненада. Пременете се. От мое име при вас ще дойдат двама лакеи с носилка, за да ви отведат на бала. Аз ще ви чакам там.

Анри дьо Лагардер“

Орор подаде писмото на доня Крус, която разтърка очи преди да го прочете, тъй като беше просто зашеметена.

— И ти вярваш на всичко това? — попита тя след като вдигна глава от писмото.

— Да, вярвам — отвърна Орор. — Имам причини да му вярвам.

И тя самоуверено се усмихна. Та нима Анри не й беше казал от нищо да не се удивлява? Колкото до доня Крус, тя съвсем не беше далеч от мисълта, че безопасността на Орор е застрашена при такова странно стечение на обстоятелствата от някоя нова дяволия на Лукавия.

Междувременно сандъците, кутиите и пакетите изпразваха възхитителното си съдържание върху масата. Така доня Крус можа да се увери, че и дума не можеше да става за сухи листа; в тях се намираше един цялостен елегантен дамски тоалет, включващ и домино от розов сатен, досущ като това на госпожица дьо Ньовер. Роклята беше от бял армюр, извезан със сребърни рози, в средата на чиито венчета блестеше по една ситна перла, а фустите, дантелите и ръкавите бяха покрити с бродирани пера на колибри.

Всичко бе по последна мода. С подобна рокля, подарена й от господин Ло, маркиза д’Обиняк, дъщеря на финансиста Сула, си бе създала богатство и слава в кралския двор.

Роклята обаче не беше всичко. Дантелите и бродериите бяха наистина великолепни, а само бижутата струваха колкото годишната издръжка на един кавалерийски капрал.

— Магьосник е — повтаряше доня Крус, докато разглеждаше най-подробно всичко, — магьосник е, не ще и дума! Може и Ел Синселадор да си, но колкото и дръжки на шпаги да изгравираш, пак не би могъл да спечелиш толкова, че да правиш такива подаръци.

През ум отново й мина мисълта, че в един определен миг всички тези прелести могат да се превърнат в дървени стърготини или талаш.

Беришон беше очарован и не пропускаше случай да изрази възхищението си. Старата Франсоаз, която току-що се бе върнала, многозначително поклащаше посивялата си глава.

Но тази сцена имаше и още един зрител, чието присъствие никой не подозираше, и който, съвсем естествено, бе не по-малко любопитен. Той се бе скрил зад вратата на горната стая, чието единствено крило внимателно бе открехнал, и разглеждаше над главите на присъствуващите прелестите, пръснати върху масата. Но този зрител не беше хубавецът майстор Луи с неговото благородно и тъжно лице. Това бе един дребен човечец, облечен от глава до пети в черно, същият, който беше довел доня Крус, същият, който бе подправил почерка на Лагардер, същият, който бе наел колибата на Медор: това беше гърбушкото Езоп II, наречен още Йон — победителят на Кита.