Пол Февал - Гърбавия

Той се подсмиваше под мустак и току потриваше ръце.

— Дявол го взел! — казваше си той. — Негово височество принц дьо Гонзаг наистина си знае работата, а онзи негодник Пейрол е безспорно човек с добър вкус.

Гърбавия се намираше тук от момента, в който се бе появила доня Крус. Той, без съмнение, чакаше майстор Луи.

Орор беше достойна Евина щерка. Само при вида на тези разкошни премени, сърцето й учестено затуптя. Радостта бе двойна: пращаше и ги нейният приятел! Орор дори не се замисли върху онова, което бе минало през ума на доня Крус; тя изобщо не се опита да изчисли колко бяха стрували на нейния приятел тези наистина кралски одежди. Тя изцяло се отдаде на удоволствието. Беше щастлива и вълнението, обземащо младите девойки в мига, когато им предстои да се появят пред света, я опияняваше. Пък и нали там щеше да я закриля нейният приятел! Смущаваше я едно: нямаше си камериерка, тъй като добрата Франсоаз се справяше много по-добре с кухнята, отколкото с тоалетите.

Сякаш доловили нейното желание, две млади момичета пристъпиха напред.

— Ние сме на заповедите на госпожицата — казаха те.

По техен знак всички останали се оттеглиха с почтителни поклони, Деня Крус ощипа Орор по ръката и попита:

— Нима ще се оставиш в ръцете на тези създания?

— А защо не?

— И ще облечеш тази рокля?

— Но разбира се.

— Смела си! Много си смела! — прошепна циганката. — Че какво пък — възкликна тя, — този дявол се оказа изключително изискан! Имаш право, премени се, това никога не вреди.

Орор, доня Крус и двете камериерки, съставляващи част от разкошния подарък, влязоха в спалнята. Във всекидневната останаха само Франсоаз и нейният внук Жан-Мари Беришон.

— Коя ли ще да е тази нахалница? — попита добрата жена.

— Коя нахалница, бабо?

— Тази, с розовото домино.

— Мургавичката ли? Ама как само й играят очетата, а, бабо!

— Видя ли я да влиза?

— Не, беше дошла преди мен.

Госпожа Франсоаз измъкна плетката си от джоба и се замисли.

— Чуй какво ще ти кажа — заяви тя с възможно най-сериозен и тържествен глас. — Не разбирам нищо, ама съвсем нищо от това, което става.

— Искате ли да ви обясня, бабо?

— Не, но ако искаш да ми направиш удоволствие…

— Ах, бабо, вие се шегувате! Ако искам да ви направя удоволствие…

— Ще мълчиш, когато говоря аз! — прекъсна го добрата жена. — Никой не може да ме убеди, че тук няма някаква шмекерия.

— Няма такова нещо, бабо!

— Не трябваше да излизаме. Хората са лоши. Кой знае дали онази никаквица не ни е подвела…

— О, бабо, как може, една толкова почтена жена, дето прави чудесен ликьор от ангелика…

— Ив крайна сметка, малкия ми, ще ми се да съм наясно, тъй като цялата тази история никак не ми харесва.

— Че то е от просто по-просто, бабо! Нашата госпожица цял ден се изгледа по каруците с цветя и зеленина, които пристигаха в Пале Роаял. И да знаеш само как тежко въздишаше, горкичката! Тъй че съвсем очевидно е, че се е качила на — главата на майстор Луи, за да и купи една покана. Защото поканите се купуват, бабо. Госпожа Балао се беше докопала до една чрез прислужника в гардероба, с когото са близки чрез неговата прислужница (прислужницата на прислужника в гардероба), дето си купува тютюн от младата госпожа Балао от улица „Бон-з-Анфан“. Прислужницата от своя страна намерила поканата върху бюрото на господаря си. И сега двете с Балао ще си поделят трийсет луидора. Но това не е кражба, нали, бабо?

Франсоаз беше най-почтената готвачка в Европа, но все пак готвачка.

— По дяволите, момчето ми — отвърна тя, — че кой е луд да открадне някаква долнопробна хартийка!

— И така — подхвана Беришон, — майстор Луи се е оставил да го преметнат и е излязъл, за да купи поканата. Пътьом е накупил разни женски дрънкулки и тутакси ги е изпратил.

— Но това струва страшно много пари! — рече старата жена, изоставяйки плетката си.

Беришон повдигна рамене.

— Ах, колко сте била наивна, бабо! — възкликна той. — Някакъв си вехт сатен, бродиран как да е, и разни там стъкълца!

На външната порта тихо се почука.

— Кой ли още ни се мъкне? — сърдито попита Франсоаз. — Я сложи резето.

— Че защо? Нали вече не си играем на криеница, бабо. Чукането се повтори, този път малко по-силно.

— Ами ако са крадци? — помисли на глас Беришон, който не беше от смелите.

— Крадци! — сопна се старата жена. — И то точно когато на улицата е светло като бял ден и е пълно с народ? Я иди да отвориш!

— В крайна сметка, бабо, все пак мисля, че ще е по-добре да сложа резето.