Пол Февал - Гърбавия

Останали сами във всекидневната след победоносния завършек на похода им срещу Беришон и Франсоаз, двамата приятели застанаха един срещу друг и с взаимно възхищение се спогледаха.

— Бога ми, детенце — рече Кокардас, — виждам, че все още не си забравил занаята.

— Нито пък ти. Чиста работа, само дето кърпите ни отидоха на вятъра.

Ако понякога сме упреквали Паспоал, то не е било поради несправедливо пристрастие и доказателство за това е, че при случай никога не пропускаме да изтъкнем и добродетелите му: той беше човек пестелив.

Разглезен в разточителство, Кокардас, напротив, дори дума не отвори за носните кърпи.

— И така — подхвана той, — най-трудното е направено.

— До момента, в който някъде не е забъркан Лагардер, всичко върви по мед и масло — забеляза Паспоал.

— А Лагардер е далеч, по дяволите!

— От границата ни делят цели шейсет левги.

И двамата доволно потриха ръце.

— Да не губим повече време, гълъбче, ами да се поогледаме — рече Кокардас. — Ето ти тук две врати.

Той посочи стаята на Орор и площадката на горния етаж. Паспоал се поглади по брадичката.

— Ще хвърля един поглед през ключалката — каза той, насочвайки се към стаята на Орор, но един страховит поглед на Кокардас го спря насред път.

— Гръм да ме порази! — избоботи гасконецът. — Виж, това няма да позволя! Малката немирница се облича, нека запазим благоприличие!

Паспоал смирено сведе очи.

— Ах, благородни ми друже — рече той, — колко си честит с такова целомъдрие!

— Такъв съм си, дявол го взел, и бъди уверен, любезни ми, че познанството ти с човек като мен в крайна сметка ще ти се отрази добре. Истинските философи владеят чувствата си.

— Аз пък съм роб на моите — въздъхна Паспоал, — но те са тъй необуздани!

Кокардас бащински го потупа по бузата.

— Победа без риск е триумф без радост — тържествено изрецитира той. — Я се качи да видиш какво има горе.

Паспоал тутакси се изкатери по стълбището досущ като котка.

— Заключено! — каза той, натискайки бравата на вратата на майстор Луи.

— Отлично, миличък! А сега дай да си поприпомним нарежданията на господин дьо Гонзаг.

— Той ни обеща по петдесет пистола — прекъсна го Паспоал.

— При известни условия. Първо…

Вместо да продължи, той измъкна пакета, който носеше под мишница. Паспоал направи същото. В този момент вратата на горния етаж, която Паспоал бе намерил заключена, безшумно се завъртя на пантите си и от полумрака изникна бледото хитро лице на Гърбавия. Той внимателно се заслуша. Двамата учители по фехтовка разглеждаха пакетите си с нерешителен вид.

— Дали пък наистина е толкова необходимо? — попита Кокардас и с недоволен вид потупа своя пакет.

— Чиста формалност — отзова се Паспоал.

— Ама че работа! Хайде, нормандецо, спасявай положението!

— Нищо по-просто. „Ще носите лакейски ливреи“ — ни рече Гонзаг и ние наистина ги носим, но… под мишница.

Гърбавия се разсмя.

— Под мишница! — възкликна Кокардас възхитен. — Та ти си бил дяволски мъдър, пиленце!

— Мисля, че ако не бяха моите слабости и тираничната им власт щях да стигна далеч — бе скромният отговор на Паспоал.

Двамата оставиха върху масата пакетите, съдържащи споменатите ливреи.

— На второ място — продължи Кокардас, — господин дьо Гонзаг ни нареди да се уверим дали носилката и носачите чакат на улица „Шантр“.

— Вече е сторено — уведоми го Паспоал.

— М-да, всичко хубаво — рече Кокардас, почесвайки се по ухото, — но там има две носилки. Ти какво мислиш, гълъбче?

— От много глава не боли — реши Паспоал. — И без това никога не съм се возил на носилка.

— Ха тъй! Нито пък аз!

— На връщане към двореца ще ги накараме да ни носят един подир друг.

— Решено! Трето: „Ще влезете в къщата“.

— Вече сме в нея.

— „Там има една млада девойка…“

— Виж, благородни ми друже — възкликна Паспоал, — виж как цял се разтреперах!

— И пребледня като платно. Какво ти става?

— Достатъчно е само да стане дума за този пол, комуто дължа всичките си нещастия…

Кокардас здравата го тупна по рамото.

— Гръм да ме удари, любезни ми! — прогърмя той. — Знам, че приятелите си дължат взаимно уважение, но ако продължаваш да ми проглушаваш ушите с твоите пороци, кълна се, ще ги отрежа!

Паспоал дори не обърна внимание на граматическата грешка, тъй като много добре разбра, че става дума за неговите уши, а той много държеше на тях, макар че бяха дълги и червени.

— Но ти не ми позволи да се уверя, че младата девойка е тук — измънка той.