Пол Февал - Гърбавия

— В павилиона зад „Сен Маглоар“! — заповяда Кокардас.

Носилката потегли. Паспоал се върна, пърхащ като кротушка върху трева. Беше се докоснал до коприна! Кокардас бе потънал в дълбок размисъл.

— Толкова е миличка! — възхищаваше се нормандецът. — Ама толкова е миличка! О, този Гонзаг!

— Дявол го взел! — извика Кокардас с тон на човек, който иска да прогони някаква досадна мисъл. — Надявам се, че добре си свършихме работата!

— Каква нежна ръчичка!

— Петдесетте пистола са наши — заключи гасконецът и се озърна с такъв вид, сякаш не бе много сигурен в това, което казва.

— И каква снага! — продължаваше Паспоал. — Не завиждам на Гонзаг нито за титлите му, нито за златото му, но…

— Хайде, да тръгваме! — прекъсна го Кокардас.

— Сега дълго време няма да мога да мигна!

Кокардас го пипна за яката и го повлече подире си, но размисли и се спря.

— Милосърдието ни задължава да освободим старицата и хлапето й — каза той.

— Не намираш ли, че старата е доста добре запазена? — попита брат Паспоал, но в отговор получи силен удар в гърба.

Кокардас превъртя ключа в бравата и тъкмо да отвори, когато откъм стълбището се чу гласът на Гърбавия, когото те почти бяха забравили:

— Доволен съм от вас, юнаци, но ви предстои още работа. Оставете ключа на мира.

— Този кривчо май много взе да си въобразява! — изсумтя Кокардас.

— Сега, когато не го виждам, гласът му ми прави много странно впечатление — добави Паспоал. — Бих казал дори, че вече съм го чувал някъде.

Рязък повтарящ се звук им подсказа, че Гърбавия чаткаше с огниво. След миг лампата отново светна.

— Та какво още трябва да свършим, метр Езоп? — попита гасконецът. — Ха! Тъй ви наричаха май.

— И Езоп, и Йон, и как ли не още — отвърна човечето. — Сега чуйте внимателно какво ще ви заповядам!

— Поклони се на Негово превъзходителство, Паспоал! Да заповяда! И таз добра!

Кокардас вдигна ръка към шапката си. Паспоал го последва и с присмехулен тон добави:

— Очакваме заповедите на Ваше превъзходителство!

— И добре правите! — сухо отсече Гърбавия.

Нашите двама побойници се спогледаха. Паспоал загуби подигравателния си вид и промърмори:

— Разбира се, че съм чувал този глас!

Гърбавия измъкна иззад стълбището два от онези фенери с дръжки, дето нощем се носят пред носилките, и ги запали.

— Вземете — подаде им ги той.

— И таз хубава! — ядно се възпротиви Кокардас. — Да не би да смятате, че ще успеем да догоним носилката?

— Ако се движи все така, тя е вече далеч! — обади се и Паспоал.

— Взимайте!

Упорит беше този гърбушко. Нашите двама храбреци взеха фенерите.

Гърбавия посочи стаята, от която преди няколко минути беше излязла доня Крус.

— Там има една девойка.

— Още една! — възкликнаха в хор Кокардас и Паспоал. — Втората носилка! — помисли си нормандецът на глас.

— Девойката скоро ще бъде готова — продължи Гърбавия, — и ще излезе както и другата през тази врата.

— Ще ни види — кимна Кокардас към запалената лампа.

— Ще ви види.

— И какво ще правим тогава? — полюбопитствува гасконецът.

— Ще ви кажа. Ще се приближите до нея открито, но почтително и ще й речете: „Ние сме тук, за да ви отведем на бала в двореца.“

— В нарежданията, които получихме, не се споменава нито дума за това — възрази Паспоал.

А Кокардас попита:

— Ще ни повярва ли девойката?

— Ще ви повярва, ако й кажете името на този, който ви изпраща.

— Името на господин дьо Гонзаг?

— Не! Освен това, ще добавите, че господарят ви ще я чака в полунощ — запомнете добре! — точно в полунощ в дворцовата градина в кръга на Диана.

— Гръм да ме порази дано! — избухна Кокардас. — Да не би да имаме вече двама господари?

— Не — отвърна Гърбавия, — вие имате само един господар, но той не се казва Гонзаг.

След тези думи Гърбавия се насочи към витата стълба и вече бе сложил крак върху първото стъпало, когато Кокардас, който напразно се опитваше да запази нахалната си усмивка, попита:

— И как се казва нашият господар? Езоп II, без съмнение?

— Или пък Йон? — смутолеви Паспоал.

Гърбавия ги погледна; те сведоха очи. Тогава той отчетливо произнесе:

— Вашият господар се казва Анри дьо Лагардер!

Двамата приятели се стъписаха и сякаш изведнъж се смалиха.

— Лагардер! — повториха едновременно те с глух и разтреперан глас.

Гърбавия продължи да се изкачва по стълбището. Когато стигна на горния етаж, той за миг се обърна и ги изгледа, прегърбени и кротки, и изрече само следното: