Пол Февал - Гърбавия

— Тук си е момето, я по-добре чуй! — сряза го Кокардас.

В съседната стая избухна весел смях. Брат Паспоал сложи ръка на сърцето си.

— „Ще вземете младата девойка — продължи да декламира урока си Кокардас, — или по-скоро най-учтиво ще я помолите да се качи в носилката и след това ще я придружите до павилиона…“

— „И ще употребите сила само в краен случай“ — допълни Паспоал.

— Точно така! И мисля, че петдесет пистола не са никак лоша цена за такава работа!

— Ама че щастливец е този Гонзаг! — разчувствува се Паспоал.

Кокардас тутакси се хвана за шпагата. Паспоал на свой ред го хвана за ръката и възкликна:

— По-добре ме убий още сега, благородни ми друже, тъй като това е единственият начин да се потуши огъня, който ме изгаря. Ето гърдите ми, пронижи ги с удар смъртоносен!

Известно време Кокардас го наблюдаваше с дълбоко съчувствие, след което заяви:

— Ама че дивотия! Едно си баба знае, едно си баба бае! Туй пиленце очевидно няма да изхарчи нито един от петдесетте си пистола за комар и пиене!

Шумът в съседната стая се усили. Внезапно Кокардас и Паспоал трепнаха; зад гърба им нечий треперлив и пронизителен гласец едва чуто бе произнесъл:

— Време е!

Те мигновено се обърнаха. До масата бе застанал Гърбавия от двореца на Гонзаг и най-невъзмутимо разопаковаше пакетите им.

— Гръм да ме порази! — смая се Кокардас. — Този пък откъде изникна?

Паспоал предпазливо бе отстъпил назад.

Гърбавия подаде едната ливрея на Паспоал, а другата — на Кокардас.

— И по-бързо! — заповяда той, без да повишава глас.

Двамата приятели се колебаеха, особено гасконецът, който изобщо не можеше да се примири с мисълта, че трябва да облече лакейски одежди.

— По дяволите! — избоботи той. — Ти пък защо се бъркаш?

— Ш-шт! — изсъска Гърбавия. — Побързайте!

През вратата до тях долетя гласът на доня Крус:

— Чудесно! Липсва само носилката.

— Побързайте! — властно ги подкани Гърбавия и в същото време загаси лампата.

Вратата на стаята на Орор се отвори и във всекидневната нахлу смътна светлина. Кокардас и Паспоал се отдръпнаха зад стълбището, където набързо се преоблякоха. Гърбавия беше открехнал един от прозорците, гледащ към улица „Шантр“. В нощта се разнесе тихо изсвирване. Една от носилките тутакси се размърда. Междувременно двете камериерки пипнешком прекосяваха стаята. Гърбавия им отвори вратата.

— Готови ли сте? — попита тихо той.

— Готови сме — отзоваха се Кокардас и Паспоал.

— Тогава на работа!

В същия миг доня Крус излезе от стаята на Орор с думите:

— Май наистина ще се наложи да намеря носилка! Нима този тъй изискан иначе дявол не е помислил за това?

Гърбавия затвори вратата зад нея. Във всекидневната настъпи пълен мрак. Доня Крус не се боеше от хората; тъмнината вселяваше у нея страх от демоните. Бяха призовали дявола на шега и сега на доня Крус й се струваше, че вече усеща в мрака рогата му. Тя отстъпи към вратата на Орор с намерението да я отвори, но в същия миг две яки космати ръце стиснаха нейните. Ръцете принадлежаха на Кокардас-младши. Доня Крус понечи да извика, но викът заседна в конвулсивно свитото й от страх гърло. Орор, която продължаваше да се върти пред огледалото, прелестно гиздава в новата си премяна, изобщо не я чу, тъй като бе оглушена от врявата на тълпата, струпала се под прозореца й. Току-що бяха съобщили, че каретата на господин Ло, идваща откъм Ангулемския дворец, се намира на Траоарското кръстовище.

— Идва! Идва! — носеха се викове от всички страни.

— Госпожице — рече Кокардас с дълбок поклон, който не бе забелязан поради липсата на фенер, — позволете ми да ви предложа ръка, дявол го взел!

Доня Крус се озова в другия край на стаята. Там тя се натъкна на две други ръце, не толкова космати, но по-мазолести, които бяха собственост на брат Амабл Паспоал. Този път тя успя да нададе силен вик.

— Ето го! Ето го! — крещеше тълпата.

Викът на клетата доня Крус отиде нахалост също както поклона на Кокардас. Тя успя да се отскубне от втората прегръдка, но Кокардас я притискаше отблизо. Той и Паспоал действуваха така, че да й препречат всеки друг изход, освен вратата към каменното стълбище. Когато в крайна сметка доня Крус се намери до вратата, тя изведнъж широко се отвори. Светлината на уличните фенери падна върху лицето й. Кокардас не можа да сдържи един удивен жест. В същия миг някакъв мъж, който стоеше отвън на прага, хвърли едно наметало върху главата на доня Крус. Грабнаха я и, почти полудяла от страх, я натикаха в носилката, чиято врата веднага се затвори.