Карол Франц - Катрин

Устните й потръпваха под болезнения натиск и нетърпеливото му желание. Тя неволно вдигна ръце да го прегърне и плътно се притисна до него. Сетивата й не възприемаха, колената й омекнаха и тя се отдръпна назад. Трябваше да си поеме въздух или щеше да припадне. Ритъмът на сърцето й се сля с неговия, обзе я бясно желание и тя се задъха безпомощно.

Целувките му изгаряха шията и раменете й, а кожата й пламна. Чуваше как той неспирно мълви името й, като че ли не можеше да повярва, че я държи в ръцете си. Гласът му стана дрезгав от вълнение, когато зашепна „Защо? Защо?“ в ухото й. Изведнъж тя си спомни защо се бяха разделили, вдърви се и се отдръпна.

Последва кратко мълчание. Кати се отпусна върху кушетката и зарови лице в меките възглавници. Джон свали палтото си и седна на стола срещу нея. Магията на мига изчезна и на нейно място се върнаха болката, тревогата и дълбоката депресия, обзели го от онзи момент, когато се бе върнал у дома и не я бе намерил там. Страстта му бе пометена с един замах. Лицето му излъчваше обидата на отхвърления. Дишането на Кати се успокои. Тя вдигна глава и отново срещна очите му.

— Изглеждаш чудесно — подхвана Джон. — Щастлива ли си тук?

Тя не откъсваше поглед от пронизващите зелени очи срещу нея.

— Какво искаш? — попита, без да обърне внимание на въпроса му.

Джон извади носна кърпичка от джоба си. Избърса челото си и отговори безстрастно.

— Това, което искам, няма име. Защо избяга от мен? Защо не ме остави да ти помогна? Мислеше си, че не ме интересува какво ще стане с теб ли?

Кати не отговори. Можеше ли да му обясни страха, който я бе отдалечил с отчаяна бързина. Не й се искаше да се връща към този момент от живота си. Тя сведе очи и не продума.

Като не получи отговор, Джон продължи. Гласът му звучеше чуждо, рязко и безстрастно. Говореше така, като че ли това, което казва, няма никакво значение за слушателя му.

— Трябва да знаеш, че нищо от това, което тогава ти казах в бързината, не е така. Не съм искал да ти преча да родиш детето. Просто бях толкова изненадан… След като ми каза, че си решила, аз разбрах цялата жестокост на това, което бях поискал да сториш и дори се намразих, че ми е минала подобна мисъл, да не говорим за това, че ти бях наредил да ми се подчиниш. Господи, какво ли си си мислила за мен! Ако само беше изчакала да се върна!

Кати слушаше, но не му съчувстваше. Джон говореше несвързано и тя не вярваше нито на една думичка от приказките му. На него му беше все едно какво е станало с нея. Ако не беше така, той щеше да я търси, докато я намери.

Той се бе натъкнал на нея съвсем случайно и понеже не я бе сменил междувременно с някоя по-подходяща, беше решил да се извини. Без съмнение, той беше убеден, че тя се е подчинила на волята му и е абортирала. Вероятно щеше да опита да я убеди да се върне при него, за да замаже вината ни.

Тя го гледаше така, сякаш го вижда за първи път. Как беше оставила да падне в клопката му. Той само я бе докоснал и тя се беше разтопила! Разгневи се, но продължаваше да седи напрегнато и да слуша наглите му лъжи. Искаше да разбере, докъде може да стигне.

Джон стана от стола и отиде до прозореца.

— Изглежда, за Коледа все пак ще имаме сняг — промърмори той.

Явно целеше да се успокои. После отново се обърна и закова погледа си върху нея.

— Не знам откъде да започна. Когато се прибрах и видях, че си заминала, исках да убия родителите си, че са те пуснали. Бях твърдо решен да те намеря. Бях отсъствал само толкова, колкото ми бе необходимо, за да се осведомя, дали действително имам увреждания по наследство и как те ще повлияят на детето в случай, че ти би го задържала…

— След като се консултирах с няколко лекари, аз се убедих, че нямам причини да се безпокоя. Казаха ми, че шансовете бебето да е здраво и съвсем нормално са съвсем реални. Тогава това вече беше без значение. Бях разбрал, че независимо от това дали ще бъде нормално или не, аз нямах право да го лишавам от живот. Щеше да бъде мое и аз бих го обичал такова, каквото е…

— Обмислях и това, какво ще се случи с Шон и Джойс в случай, че детето се роди с умствени недостатъци, но разбрах, че е много глупаво от моя страна да мисля, че това би потресло Шон. Как би могъл да направи някаква връзка между умственото развитие на детето ми с факта, че не е мой истински баща? Започнах да се питам каква е причината за тези абсурдни разсъждения. И разбрах, Джойс беше посяла у мен чувството за вина и то просто се бе разраснало неимоверно. Бях реагирал спонтанно, искайки от теб да махнеш бебето, което щеше да ни сближи още повече, нищо повече. Да кажа сега, че съжалявам, искрено съжалявам за глупостта и недалновидността си, би било просто абсурдно.