Виктор Фалк - Капитан Драйфус

— Долора, послушай ме и, стани — каза Естерхази строго на момичето. — Ти знаеш, че съдбата на баща ти е в твоите ръце — продължи той, — и отчасти ти си виновна за това, че той страда в Каена, онзи земен ад, който се нарича сухата гилотина. Може би сега жълтата треска изтощава силите му или пък стражите го насилват с бой да работи из мръсните и отровни блата на френска Каена. Може би той очаква само смъртта да го избави от страшните мъки и страдания… После ще хвърлят тялото му на акулите, тъй като затворниците и заточениците не се погребват в Каена.

Момичето покри лицето си с ръка и извика през плач:

— Света Богородице, запази баща ми! Каква мъка е да живея с мисълта, че той страда толкова ужасно…

— Не можеш да помогнеш за избавлението му — каза Естерхази хрипливо, — нали съм ти казвал, че са необходими пари за тази цел. Но ти не искаш да ги спечелиш, въпреки че ти се е отдал случай. Нека тогава баща ти свърши в мъки, а ти си остани тук — честна и неопетнена.

Долора се замисли, тя се облегна омаломощена на вратата.

— Аз искам — о, боже мой! Свободата ти, твоят живот, татко. И ако трябва да бъдат откупени с честта на твоята дъщеря — ще се подчиня!

В тази минута се позвъни на входната врата.

— Доведете при мене дамата, която ще запита за господин Арманд Ноар — нареди черният майор на двете жени. — И в никакъв случай не говорете с нея.

Кубинката и хубавата й дъщеря излязоха от стаята, а мъжът с черната брада се приближи до огледалото и си оправи дрехите.

Американката използва времето и отиде до писалището, за да отбележи в дневника си всичко, което бе чула. Тя знаеше много добре френски, обаче не се бе издала пред хазайката си.

Детективката се върна пак на мястото си, за да наблюдава черния майор.

Младо, хубаво момиче, с красиви златночервени коси бе застанало в средата на стаята. Пред нея стоеше черният майор. Той я бе хванал за ръцете и я целуваше страстно. След малко махна шапката й, съблече палтото й и я поведе към леглото.

Момичето слушаше безропотно заповедите, които черният майор й шепнеше, и го следваше, като послушна кукла, която се движи с механизъм.

— Чудно — каза Алиса на себе си, това момиче прилича на сомнамбул. — Не може да е заспала, защото дойде от улицата.

— Обичай ме — изхриптя съседът й на красивото момиче, — обичай ме страстно, искай да ти изпълня най-горещите желания — това ти заповядвам!

Нещастната Марион, понеже това бе тя, под хипнозата на този развратник бе дошла в дома му. Бедното, невинно момиче изпълняваше всичко като насън. Тя го целуваше страстно, а в очите му засвети злобна радост. Тя го прегърна и полека падна в краката му. Простря умолително ръцете си към него и лицето й не бе вече на онова невинно момиче, а приличаше на любяща жена.

Черният майор вдигна момичето, прегърна го и го завлече към леглото.

Алиса се отдръпна засрамена.

След четвърт час тишината бе нарушена от силния глас на графа.

Детективката отиде пак на мястото си, за да наблюдава.

Момичето със златночервените коси бе застанало до вратата, облечена и с шапка на глава. Естерхази опипа тялото му от горе до долу и каза:

— Заповядвам ти да си отидеш у дома и всичко да забравиш!

Американката се сепна, тя сви юмруците си и дълбоко се възмути.

— Подлец! Изрод! — извика тя гневно. — Ти си употребил демонската сила на хипнозата върху жертвата си, но това няма да ти се размине.

Алиса искаше да тръгне след момичето, да разбере как се казва, къде живее и с какво се занимава, но преди да успее да си облече палтото и да си сложи шапката, графът беше придружил гостенката си и бе напуснал заедно с нея къщата.

Нямаше време да се преоблече, а така детективката не искаше да следва Естерхази, за да не се изложи на опасност.

Не й оставаше много време да обмисля, тъй като се дочуха стъпки по стълбите.

— Господин професоре, днес дойдохте много рано — каза госпожа Легуве. — Часът е пет, а вие обикновено идвате в девет.

— Ще „е прибирам вече винаги по това време — отвърна дошлият. — Големия си труд върху насекомите на Франция трябва да завърша след няколко месеца.

После вратата на стаята вдясно се отвори.

— Навярно това е руският професор — каза си Алиса. — Сега ще видя той пък с какво се занимава.

Алиса повдигна картината, която прикриваше дупките на вратата, и погледна през тях.

Тя видя висок, стар мъж, чиято бяла брада стигаше до гърдите.

Той свали палтото си, облече работна дреха и седна пред масата. На нея имаше разхвърляни разни неща — шишенца с червено, синьо, кафяво, лилаво и черно мастило, различни перодръжки, бои, пергели, увеличителни стъкла, книги, лупи, една малка преса за печатане и малка машинка с литографски камъни.