Виктор Фалк - Капитан Драйфус

Гилберт остана изненадан, като прочете документа.

— Възможно ли е — смути се той, — вие сте.

— Тихо — пошепна Алиса. — Не ме издавайте! Чиновникът сгъна хартията, върна я на Алиса и се поклони. После се обърна към хората си и каза:

— Уверих се, че престъпникът не е тук, да си вървим.

Стражарите напуснаха къщата след десет минути.

— Излезте, опасността премина!

С тези думи Алиса отвори гардероба. Избавеният целуна горещо ръката й и промълви радостен:

— Никога не ще забравя добрината ви!

Дрлора беше коленичила долу в малката стая на госпожа Легуве пред иконата на Света Богородица и се молеше горещо. Молитвата не беше за баща й, който охкаше в далечна Каена, а за този, когото обичаше тайно — немския златар Курт Валберг.

Това бяха част от тайните на мебелираните стаи.

Дворецът на военния министър Мерсие бе богато осветен тази вечер. Пред главния вход спираха файтони. Аристокрацията на Париж слизаше от тях и се отправяше към великолепния дворец.

Военният министър даваше бал. Той беше поканил висшите военни началници — между тях бяха и полковник Пикардин, граф Естерхази и старият майор Форцинети. Освен военни, имаше и много цивилни, представители на разните държави и други високопоставени личности.

Павловна се разхождаше из залата под ръка с баща си княз Григорий Мирович. Красивото тяло на младата княгиня беше облечено в розова копринена рокля. Всички се възхищаваха от нейната красота и мнозина завиждаха на младия Емил фон Пикардин, който често бе при нея. Те изглежда че бяха създадени един за друг, обаче никой не предполагаше, че бяха вече и тайно сгодени.

Колкото и привлекателна да беше Павловна, тя не възбуждаше такъв интерес, както друго едно лице, може би още по-пленителна и красива жена.

Тя бе млада дама, около двадесет и пет годишна. Нейната красота не бе обикновена. Гордият й вид, привлекателните очи, разкошният тоалет, блясъкът на диамантите и аристократичните й маниери — всичко това два часа след пристигането й я правеше царица на бала.

Казваше се Алиса Велмур. Английският консул я беше довел със себе си в двореца на военния министър. Както се говореше, тя беше пристигнала в Париж едва вчера и щеше да остане само няколко дни в града.

Ако госпожа Легуве, уважаемата хазайка от улица „Наполеон“, видеше мнимата графиня Велмур, щеше много да се изненада, защото щеше да познае в гордата английска аристократка своята наемателка госпожица Тукер. Не е необходимо да споменаваме, че мнимата графиня беше Алиса Тери, детективката, ангажирана от нещастния Драйфус.

Цигулките, тръбите и флейтите започнаха да свирят, салонът беше осветен от хиляди лампи, мраморните стълбове, които подпираха галериите, бяха обвити в цъфнали рози, теменуги и момини сълзи, а в средата на залата бе статуята на републиката. До нея имаше един водоскок, който плискаше вода от четиридесет пръскала и се събираше в сребърен водоем. Близо до него бе поставено кръгло канапе от възглавници, на което беше седнала Алиса Велмур, заобиколена от видните кавалери на бала.

— Позволете, графиньо — поклони се старият генерален консул, — да ви представя господин майор граф Естерхази. Той ме помоли да ви запозная.

Естерхази гледаше с възхищение и учудване грациозното тяло на Алиса.

— Ако някога се говори за Англия, винаги се възхвалява великата морска сила, голямото й богатство и таланта на народа в политиката и търговията — каза той, като се поклони. — Обаче сега виждам, че Островът надминава със своите красавици и прочутия Париж!

— А пък аз — усмихна се Алиса — едва сега разбрах, че във Франция има едно изкуство, което не е познато на студените англичани. То е ласкателството, с което така добре си служите, че на човек му е приятно да го слуша, обаче лесно се забравя.

— Първото впечатление ни заставя винаги да говорим истината — отвърна Естерхази със светнали очи.

Тя засмяна му подаде танцувалната си картичка.

— Запишете, моля ви се, името си на тази картичка — каза тя, — също и това, което казахте за Англия!

Естерхази радостен и усмихнат изпълни желанието на хубавата жена. Той не можа да издържи на тържествуващите погледи на англичанката, отправени към него.

Детективката Алиса Тери действително тържествуваше. Сега тя имаше почерка на черния майор.

Алиса танцуваше с него и, когато погледите им се срещнеха, тя се усмихваше на мъжа, когото мразеше, защото го бе видяла в момент на престъпление и когото трябваше да предаде на съдебните власти.