Виктор Фалк - Капитан Драйфус

— Забранявам ви да говорите за моята смелост — прекъсна го Пикардин сърдито.

— Толкова по-добре, господин барон, предлагам ви американски дуел.

— Как? Добре ли ви разбрах? Една игра на живот и смърт? Това не е човешко, господине…

— Не и в нашия случай — отвърна черният майор. — Вие обичате княгиня Павловна, аз също я обожавам; вие знаете, че един от двамата е излишен на този свят, затова заровете ще решат, кой от двамата трябва да изчезне.

Казвайки това, той извади от джоба си три зара и ги сложи на мраморната маса.

— Докато ви чаках, разпоредих един от слугите да ми донесе тия смъртоносни оръжия — каза черният майор усмихнат. — Заровете са еднакви за вас и за мене.

Нито едно мръдване на чертите му не издаваше тази подла лъжа.

Баронът беше облегнал глава на ръцете си и стоеше със затворени очи. Той не бе съгласен да повери живота си на игра, а от друга страна пък не искаше да се покаже страхлив. Накрая въздъхна дълбоко.

— Добре, нека да бъде така — каза глухо той.

— Знам, че имам работа с честен и храбър мъж — стана черният майор, тържествувайки.

Той едва скриваше подлата си радост.

— Не ни остава друго, освен да решим условията на дуела — продължи графът. — Предлагам следното: По-голямото число означава живота, а по-малкото — смъртта. Който изгуби, трябва в продължение на двадесет и четири часа да се лиши от живот. По какъв начин, това е негова работа, обаче самоубийството трябва да стане така, че никой да не разбере причините и всеки се задължава с честта си да не казва никому нищо за това. Щом заровете се хвърлят, осъденият е длъжен да подпише писмо, с което се задължава да се самоубие най-късно след двадесет и четири часа. Съгласен ли сте на тези условия?

— Те са обикновените условия на американския дуел — отвърна Пикардин.

Баронът едва чу думите на Естерхази, той непрекъснато мислеше за годеницата си, която обичаше горещо и сърдечно.

— Да започнем!

Черният майор подаде заровете на младия мъж. Пикардин ги взе. Устните му се разтрепериха, той дишаше тежко, зениците на очите му светеха като огън.

Баронът искаше да захвърли заровете на мраморната маса, но изведнъж му се стори, че някой го улови за ръката и един сладък познат глас му пошепна:

„Не го прави, Емил! Не играй с живота си, с нашето щастие.“

— Зле ли ви е? — попита графът засмян. — Желаете ли чаша студена вода?

Младият мъж се опомни, той погледна злобно черния майор.

— Ето моята игра — каза той. Пикардин хвърли заровете на масата.

— Тринадесет — отбеляза той. — Благодарен съм!

— Не вярвам да надмина това число. Черният майор взе заровете.

Той вдигна ръка, за да ги хвърли. Изведнъж обърна погледа си към завесата, с която беше закрита вратата и каза:

— Мисля, че са ни видели, тъй като завесата се раздвижи.

Младият барон стана, втурна се към завесата, разтвори я и погледна в залата.

В тази минута графът смени заровете, с които беше играл Пикардин, понеже не бе лесно да играе с живота си.

Естерхази хвърли заровете.

Баронът се отпусна с глух стон на един стол.

— За вас е животът, за мене — смъртта — каза той тихо.

Черният майор бе хвърлил петнадесет точки. За няколко минути беше съвсем тихо в стаята, чуваше се само тежкото дишане на нещастника.

— Заровете решиха — каза победителят в този дуел. — Ще разпоредя да, донесат перо и мастило за задължителното писмо.

Той стана и позвъни.

Един слуга се яви и запита какво желаят.

— Донеси ни перо, мастило и хартия, само никой да не те забележи!

След няколко минути слугата донесе желаното и го сложи пред графа, който,му даде една жълтица.

— Вие напишете писмото, а аз ще го подпиша — каза Пикардин тихо.

Черният майор се залови веднага за работа.

Младият барон се разхождаше разтревожен из стаята. Ушите му пищяха, червени пламъци се виеха пред очите му, сърцето му биеше силно. Стори му се, че небето и земята се сляха около него.

Изгубен е завинаги младият живот, на който допреди малко се радваше, изгубено е щастието на Павловна. Пред него зееше черният гроб, а зад него бе застанала една сянка, която протягаше ръце и му шепнеше:

„Ти си заложил своята чест и ти трябва да умреш, да умреш!“

Гласът на черния майор го събуди от мислите му.

— Подпишете се тук — каза Естерхази и му даде хартията, на която бе написал няколко реда.

Пикардин взе листа и прочете следното:

„Долуподписаният, заявявам, че самоволно и при пълно съзнание подписах настоящото и се задължавам, че утре на 13 ноември 1894 година до полунощ не ще бъда между живите, като се самоубия.“