Виктор Фалк - Капитан Драйфус

Англичанинът се упъти към вратата и я отвори. Той стана изведнъж услужлив и учтив. Павловна влезе, Ева я следваше.

— Нещо си разтревожен, татко — каза тя, — болен ли си?

— Не, мое дете, сънувах лош сън и затова се разтревожих. Щом си при мен, всичко ми мина.

— Разкажи ми съня, аз ще го изтълкувам.

— Добре — каза Мирович и я погледна строго и изпитателно в красивите сини очи. — Сънувах, че сме станали много бедни.

— Сънят ти лесно се тълкува — каза Павловна. — Ако обеднеем, ще наемеш една малка стаичка и аз ще работя за тебе. Мога да плета и да бродирам, ще шия и ще мога да изкарвам достатъчно, за да преживяваме.

— Ти, мило дете, имаш благородно сърце — измърмори Мирович и се обърна, за да скрие сълзите си.

— Майор граф Естерхази — доложи слугата Франк. Черният майор влезе. Той беше облечен в блестяща униформа, по бледото му лице беше избила червенина. Графът поздрави любезно княза. Павловна му подаде ръката си, която той горещо целуна. Когато поздрави с очи Ева, тя погледна пода и се разтрепера.

Графът изпи заедно с Мирович един чай и много интересно забавляваше всички. Той винаги говореше с Павловна и я изпиваше с поглед. Княз Мирович гледаше това доволен.

— Господин барон фон Пикардин — доложи пак Франк, като се усмихна.

Един висок, красив, млад мъж влезе в стаята. Очите му излъчваха младост и свежест. Нежните черти на лицето му показваха благородната кръв, която течеше в жилище му.

Павловна се изчерви.

Мирович поздрави и него така любезно, както и графа. Но Пикардин и Естерхази размениха помежду си хладна любезност — знаеха, че са съперници.

Разговорът се промени, защото черният майор се отнасяше пренебрежително към барона и му отговаряше предизвикателно.

— Обещах ви миналия път, господин барон, че ще ви изпея няколко руски песни — намеси се Павловна, за да отклони неприятния разговор. — Искате ли да ме придружите до музикалната стая?

— Много съм щастлив — каза Емил фон Пикардин и стана, за да изпълни любезната покана.

Когато Павловна излезе, придружена от барона и Ева, Естерхази разбра, че богатото и красиво момиче предпочита френския аристократ пред него. Той искаше да използва уединението за разговор с княза. Бащата бе по-важен за него, отколкото дъщерята.

— Искате ли да поиграем, господин графе — каза Мирович, за да промени неразположението на гостенина, което личеше по лицето му. Известни му бяха тънкостите на комарджийството и затова не се страхуваше, че ще загуби.

Черният майор се съгласи, Франк донесе картите, погледна неодобрително княза и излезе.

Играеха на „Къде е попът“. Князът държеше банката. Обаче бе намерил майстора си с Естерхази, който го гледаше непрестанно в ръцете и затова не посмя да направи и най-малък опит, за да помогне на щастието си. По-точно казано, за да намали нещастието си, тъй като Мирович губеше безспирно и то големи суми.

Той трябваше да употреби всичките си душевни сили, за да не издаде вълнението си, обаче лицето му бе бледо и гласът му дрезгав.

От музикалната стая се чуваха минорните тонове на народните руски песни. Изведнъж музиката утихна.

Само три свещи осветяваха стаята, украсена с картини и бюстове, където беше голямото концертно пиано. Слабата светлина осветяваше две млади фигури, които се бяха прегърнали нежно. Това бяха младият барон и младата княгиня.

Бяха сами. Ева се бе оттеглила в стаята си. Тя знаеше, че те се обичат, за което много се радваше, защото искаше по какъвто и да е начин да избави жертвата от ръцете на черния майор. Не биваше Естерхази да откъсне тази розова пъпка.

— Павловна, обичам те повече от живота си, който за мен е загубен, ако не мога да те нарека моя — шепнеше й Емил. — Кажи ми, скъпа моя, дали твоето сърце ми принадлежи?

Павловна облегна главата си на гърдите му и повтори тихо кроткия стих, който преди малко бе изпяла на пианото: „Не ме питай, о, Мазена, дали те любя от сърце, по-добре ме питай где розата цъфти без слънце. Както степите жадуват за дъжд, тъй и моите устни горят за първата ти целувка.“

Младият барон наведе къдравата си глава и целуна Павловна с гореща и искрена любов.

Мирович и Естерхази бяха свършили играта. Князът остави картите си с разтреперани ръце. Черният майор прегледа листа, където бяха отбелязани печалбите и загубите и го даде на княза.

— Длъжен съм ви хиляда франка — каза Мирович с хриплив глас. — Тъкмо хиляда — ето ги!

Той сгъна фалшивата банкнота и я тури небрежно в кесията си. После Естерхази се огледа из стаята и като се увери, че бяха сами с княза, каза: