Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

— Е, би трябвало. Ако не бутнат съпруга ви в газовата камера, ще му дадат двайсет годинки. За отвличане и за убийство присъдата е такава.

— Какво убийство?

— Една жена на име Юдора Дру бе убита по заповед на мъжа ви. Аз бях отвлечен, отсреща има едно момиче, което също смятам, че е било отвлечено: Анона Фрийдландър. И още, да не забравяме сестра Гърни.

Месестото й лице се озари от хитра усмивчица.

— Той няма нищо общо с всичко това. Той мисли, че мис Фрийдландър е моя приятелка, която е изгубила паметта си.

— Предполагам, че си мисли, че и аз съм ваш приятел? — отбелязах саркастично.

— Не точно мой, но приятел на мой приятел.

— Ами Юдора Дру?

Мисис Салзър вдигна рамене.

— Нямаше късмет, това е. Искаше пари и аз пратих Бени да я вразуми. Той го е взел прекалено присърце.

Почесах устата си с нокът и я загледах втренчено. По-скоро почувствах, отколкото осъзнах, че казваше истината.

— Къде е сестра Гърни?

— О, случи й се нещастие — отвърна мисис Салзър и отново хвърли поглед в книжната торбичка. Извади една слива, предложи ми я. — Искате ли? Ще ви бъде от полза, щом сте на легло.

— Не. Оставете сливите. Какво й се случи?

Лицето отново стана безизразно.

— О, ами слизаше по аварийната стълба и се подхлъзна. Качих я в колата, но мисля, че трябва да си бе счупила врата. Не знам защо, но изглежда много се страхуваше от мен.

Изсъсках през зъби:

— Какво направихте с нея?

— Оставих я в някакви храсти сред пясъка. — Отхапа от една слива и махна неопределено към прозореца. — Ей там, в пустинята. Нищо друго не можех да направя.

Прокарах пръсти през косата си. Може би беше луда, помислих си или може би аз бях луд.

— Вие ли уредихте да се озова тук?

— Ами да — отвърна тя, като се облегна на вратата. — Виждате ли, д-р Салзър не разбира нищо от медицина и от душевни заболявания, но аз разбирам. Бях свикнала да имам много пациенти, но нещо се случи. Не си спомням какво. Д-р Салзър купи това място заради мен. Прави се, че той го ръководи, но всъщност аз върша цялата работа. Той е само подставено лице.

— Не, не е — рекох. — Подписал е смъртния акт на Макдоналд Кросби. А е нямал правото. Няма диплома.

— Много грешите — спокойно отвърна тя. — Аз го подписах. По някаква случайност инициалите ни са едни и същи.

— Но той е лекувал Джанет Кросби от злокачествен ендокардит — възразих. — Д-р Бюли ми каза.

— Д-р Бюли е сгрешил. Д-р Салзър случайно беше по една моя работа в къщата на Кросби, когато момичето почина. Казал е на д-р Бюли, че аз съм я лекувала. Д-р Бюли е стар човек и е малко глух. Не го е разбрал правилно.

— Защо изобщо са го извикали? — добавих. — Защо вие не сте подписали акта, след като вие сте я лекували?

— Точно тогава отсъствах от града. Мъжът ми е постъпил правилно, като е повикал д-р Бюли. Винаги постъпва правилно.

— Чудесно — рекох. — Тогава ще е по-добре да ме пусне да си отида.

— Той мисли, че сте опасен — каза мисис Салзър и отново надзърна в пликчето. — И вие сте такъв, мистър Малой. Знаете прекалено много. Мъчно ми е за вас, но наистина не трябваше да се намесвате. — Вдигна поглед и ми се усмихна глуповато. — Страхувам се, че ще трябва да останете тук и не след дълго разсъдъкът ви ще започне да отслабва. Нали разбирате, хората, на които непрекъснато им бият наркотици, често стават слабоумни. Забелязали ли сте?

— Това ли ще ми се случи?

Тя кимна.

— Боя се, че да, но не искам да си мислите лоши работи за д-р Салзър. Той е такъв прекрасен човек. Затова ви казах и толкова много неща. Повече, отколкото трябваше, наистина, но това е без значение. Вие няма да излезете оттук.

Тя започна да се отдалечава толкова тихо, колкото се беше появила.

— Ей, не си отивайте — викнах, като се надигнах в леглото. — Колко ви плаща Морийн Кросби, за да ме държите тук?

Избледнелите очи малко се ококориха.

— Но тя не знае — отвърна. — Това няма нищо общо с нея. Мислех, че сте наясно. — И се отдалечи досущ като изморен призрак след дълъг и изтощителен период на скиталчество.

След ваната Хопър беше в по-добро настроение и докато закусвахме го попитах дали някога се е опитвал да избяга.

— Нямам къде да отида — отвърна той и повдигна рамене. — Освен това на глезена ми има белезници, захванати за леглото. Ако леглото не беше приковано към пода, може би щях да опитам.

— Какво общо има леглото? — попитах, като мажех конфитюр върху тънка филийка. Не беше лесно с една ръка.

— Резервният ключ за белезниците се пази в най-горното чекмедже — обясни ми той и посочи един шкаф с чекмеджета до отсрещната стена. — Държат го там в случай, че стане пожар. Ако можех да преместя леглото, щях да мога и да го взема.