Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

Подскочих едва ли не до тавана.

— Какво! В онова чекмедже там?

— Точно така. Никой не би трябвало да знае, но видях веднъж Бланд да го взема оттам, когато си беше загубил ключа.

Прецених разстоянието между долния край на леглото ми и шкафа с чекмеджетата. Бях по-близко, отколкото Хопър. Реших, че ако бях завързан за глезена бих могъл и да го достигна. Щеше да ми струва доста усилия, но все пак заложих на това, че бих могъл да го направя. Обаче с тези белезници на ръката ми всичко ставаше невъзможно.

— Защо твоите белезници са на крака, а моите — на ръката? — попитах.

— Първо ги бяха сложили на китката — отвърна Хопър равнодушно и бутна подноса си настрани, — но ми беше неудобно да чета, така че Бланд ги премести. Ако го помолиш, ще премести и твоите. Нали нямаш нищо против да спрем да говорим? Искам да продължа книгата.

Не, нямах нищо против. Изобщо не възразявах. Бях развълнуван. Ако успеех да убедя Бланд да освободи китката ми, можех да се добера до ключа. Тази мисъл ме занимаваше през целия следващ час.

Бланд влезе няколко минути преди единайсет. Носеше огромна ваза с гладиоли. Сложи я върху шкафа с чекмеджетата и се отдръпна назад да й се полюбува.

— Хубави са, нали? — отбеляза той и се усмихна. — Заради съветниците е. Странно е колко си падат по цветята тия хора. Последният път дори не погледнаха пациентите, само ходеха нагоре-надолу и ахкаха за цветята.

Той вдигна подносите от закуската, отнесе ги нанякъде и почти веднага се върна. Огледа ни критично, изпъна чаршафа на Хопър, приближи се до мен и ми оправи възглавницата.

— Сега гледайте да стоите кротко — нареди той. — За Бога, не разхвърляйте. Нямаш ли си книга? — попита ме.

— Не си ми дал.

— Трябва да имаш книга. Това е още една от прищевките на тия шемети. Обичат да виждат пациентите да четат.

Той излезе от стаята и се върна малко запъхтян, като носеше тежка книга, която тръсна върху колене-те ми.

— Заеми се с това, малкия. Ще ти намеря нещо по-леко след като си отидат.

— Как ще обръщам страниците само с една ръка? — попитах, гледайки книгата. Казваше се „Гинекология за студенти от горните курсове“.

— Добре, че ми напомни, малкия. — Той извади ключа си. — Гледаме белезниците да не се виждат. Тия шемети са мекосърдечни.

Наблюдавах го как премества белезниците на глезена ми и едва можех да повярвам на късмета си. Това беше невероятен момент в живота ми.

— О’кей, малкия, гледай да се държиш добре-продължи той, оправяйки леглото ми. — Ако те питат как ти се харесва тук, кажи, че добре се грижим за теб. Гледай да няма никакви други отговори. Каквото и да им кажеш, няма да повярват, а след като си отидат, ще трябва да поговориш с мен.

Отворих книгата. Първото заглавие, на което попаднах, ме накара да примигна.

— Не знам дали ще мога да се справя с това — рекох и му посочих заглавието.

Той погледна, пое си дълбоко въздух, дръпна книгата от ръцете ми и се взря в заглавието.

— Дявол да го вземе! Такава ли била работата? — и той излезе бързо от стаята, после се върна запъхтян с паралелния превод на Дантевия „Ад“. Предпочитах да не си бях отварял устата.

— Това ще им направи впечатление — отбеляза той със задоволство. — Не че тия шемети могат да четат…

Няколко минути след единайсет откъм коридора се зачуха гласове, които проникнаха в стаята през полуотворената врата.

Бланд, който чакаше до прозореца, изпъна сакото си и приглади косата си.

Хопър се намръщи и затвори книгата.

— Идват.

В стаята влезнаха четирима мъже. Първият очевидно беше д-р Джонатан Салзър. Беше най-забележителният на вид от четиримата: висок, слаб мъж с рошава коса а ла Падаревски 20 20 Игнаци Падаревски (1860–1941) — полски пианист и композитор. , бяла като гръбчето на гълъб. Чертите на загорялото му от слънцето лице бяха студени и правилни. Хлътналите му очи имаха замислено изражение. Малко над петдесетте, реших аз, но все още беше силен, тялото му беше стегнато и изпънато като на кадет по време на парад. Облечен беше с черно сутрешно сако, раирани панталони — безукорен като шивашки манекен. След като човек преодолее шока от рошавата му коса, следващото нещо, което се хвърляше на очи бяха ръцете му. Бяха твърде красиви, дълги и тънки, със заострени пръсти — ръце на хирург или ръце на убиец: биха могли да бъдат добри и в двете области.

Следователят Лесуейс влезе след него. Разпознах го от редките случаи, когато бях виждал снимката му във вестниците: нисък, набит мъж с кръгла като топка глава, малки очички и нервна, злобно стисната малка уста. Изглеждаше точно какъвто беше: мошеник, който бе прекарал целия си живот, занимавайки се с из-мамничество.