Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

Накрая телефонът се измори да звъни и спря. Тя се изправи.

— Хайде, махаме се оттук — автоматичният пистолет отново беше насочен заплашително към мен.

— Къде отиваме?

— Далеч от телефоните. Ставай, ако не искаш да получиш куршум в крака.

Не мисълта обаче, че мога да бъда прострелян в крака ме накара да тръгна с нея, а любопитството ми. Бях много, много любопитен, защото съвсем неочаквано тя се беше изплашила. Можех да прочета страха в очите й толкова ясно, колкото виждах вдлъбнатинката между гърдите й.

Докато слизахме по стъпалата към паркираната точно пред входната врата кола, телефонът отново започна да звъни.

Колата беше с аеродинамична форма, черен ролс, а мощността и скоростта й бяха страхотни. Нищо в колата не подсказваше с каква скорост се движи, нямаше люшкане, клатене, нито някакъв звук от двигател. Само свистенето на вятъра, разцепван от аеродинамичния покрив, и бесният бяг на черната, размазана нощ ме подсещаха, че стрелката на скоростомера, трепкаща на деветдесет мили, не се шегуваше.

Седях до Морийн Кросби в нещо, което приличаше на провиснало кресло и гледах блестящото кръгче светлина на пътя пред нас, което отплува назад като подплашен призрак.

Тя запраши с колата по булевард „Оркид“, като си пробиваше път през напрегнатото движение чрез пронизително, арогантно използване на клаксона. Задминаваше колите едва ли не под колелата на насрещното движение, промъквайки се през все по-тесни пролуки и избягвайки сигурни катастрофи, сякаш благодарение на дебелия слой боя върху бронята. Полетя нагоре по широкото, тъмно Маунт Верд Авеню и се на-сочи към магистралата „Сан Диего“. Едва когато стигна до магистралата с шест платна, започна наистина да кара, като задминаваше всичко, що се движеше по пътя, със спокойствие, което вероятно караше шофьорите да излизат от кожата си.

Нямах представа къде отиваме и когато се опитах да се обадя, тя ме прекъсна грубо: „Мълчи! Искам да помисля.“ Така че аз се предадох на бясното каране в мрака, като се възхищавах на начина, по който тя управляваше колата, потънал в луксозната седалка и надявайки се, че няма да се блъснем в нещо.

Магистралата „Сан Диего“ минава през равна пустиня от дюни и храсти и изведнъж неочаквано излиза при океана, след което отново се врязва в пустинята. Вместо да продължим по нея, когато стигнахме морето, тя намали до мързеливите шейсет мили и сви по тесен път край водата, който постепенно започна да се изкачва, а морето да се снишава под нас, докато накрая не овладяхме хълма и не излезнахме на една скала. През цялото време бяхме намалявали и в момента пълзяхме едва с-трийсет. След скоростта, с която се бяхме движили, сега като че ли не помръдвахме. В ослепителната светлина на фаровете изплува табела „Частна собственост. Вход забранен“, поставена в началото на друг тесен път, обграден от двете страни е високи храсти. Тя сви по него и колата се пъхна удобно в пътя, както ръка в ръкавица. Минавахме завои и остри като игла извивки, които, доколкото можех да видя, като че ли не отвеждаха наникъде След известно време тя намали и спря пред висока дванайсет фута, обгърната с бодлива тел, порта. Натисна клаксона три пъти: къси, остри изсвирвания, които отекнаха в неподвижния въздух и те все още се връщаха към нас, когато вратата сякаш сама се отвори.

— Много, много интересно — обадих се.

Тя нито отговори, нито ме погледна, а продължи напред и когато се обърнах, видях вратата да се затваря. Изведнъж се замислих дали и аз не бях отвлечен подобно на сестра Гърни. Може да беше от уискито, но не ми пукаше. Усещах, че няма да е зле да дремна малко. Часовникът на таблото показваше две минути до полунощ: времето, когато си лягах.

После изведнъж пътечката започна да се разширява в алея като за колесници и ние се промъкнахме през друга дванайсетфутова врата. Когато се обърнах назад, видях, че и тя се затваря, сякаш от нечия невидима ръка.

В светлината на фаровете се появи дървена къща в стил планинска хижа, заобиколена от разцъфнали храсти и дървета. Прозорците на приземния етаж бяха осветени. Електрически фенер хвърляше светлина върху стъпалата, водещи към входната врата. Тя спря, отвори вратата на колата и се плъзна навън. Аз излезнах по-бавно. Пред мек, в светлината на луната, се появи терасовидна градина, изградена направо в скалата. В дъното, а това беше доста надолу, се виждаше басейн. Морето шумеше тихо и блещукаше в далечината. Ароматът на цветята щедро изпълваше горещата нощ.