Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

За първи път, доколкото можех да си спомня, тя се обърна да ме погледне. Едва ли изглеждах особено привлекателно. Знаех, че имам доста цицини и охлузвания, а раната на бузата ми от удара на жабаря отново кървеше. Успях някак си да й се усмихна, малко накриво и без особено въодушевление, но все пак се усмихнах.

Тя ме погледна, както човек би погледнал жаба, скочила в сутрешното му кафе.

— Стани! — изстреля. — Не може да си чак толкова зле, колкото изглеждаш.

Но тя не е била удряна по черепа три или четири пъти, нито ритана в гърлото и в ребрата, нито беше получавала юмрук по устата, ето защо не беше честно да очаквам, че ще знае дали съм зле или не.

Все пак направих усилие и се изправих някак си на крака. Може би, защото тя беше толкова очарователна. Ние от рода Малой си имаме своя гордост и не обичаме жените да ни мислят за слаби. Веднага щом стъпих на крака трябваше да сграбча облегалката на един стол и едва не се срутих отново на пода, но като се придържах и преодолявах болката, която летеше от петите към черепа ми и обратно, като влакче в увеселителен парк, започнах да се съвземам и прекрачих, така да се каже, във втория си живот.

Макгро и Харстъл ме гледаха, както тигрите гледат парче месо, което са измъкнали от клетката им.

Тя отново започна да им говори с надменен, унищожителен тон:

— Не ми харесва тая работа и смятам да направя нещо по въпроса. Ако това е начинът, по който Бран-дън ръководи полицията, то колкото по-скоро се махне оттам, толкова по-добре!

Докато Макгро редеше извинения, аз нагласих компаса си и тръгнах на зигзаг към съборената бутилка уиски. Запушалката си беше на мястото, така че нищо страшно не беше станало. Цял подвиг беше да се наведа и да я взема, но се справих. Закотвих се за гърлото и отпих.

— Преди да си тръгнете ще трябва да опитате от собственото си лекарство — каза тя и когато се отлепих от бутилката ми подаде гумената палка, която беше вдигнала. — Хайде, удари ги! — подкани ме тя с ожесточение. — Върни им го!

Взех палката, защото иначе вероятно щеше да я набута в гърлото ми. Насочих поглед към Харстъл и Макгро, които ме гледаха като прасета в очакване да им прережат гърлата.

— Удари ги! — повтори тя и гласът й се повиши. — Време е някой да го направи. Ще го преглътнат. Аз ще се погрижа за това.

Беше невероятно, но бях абсолютно сигурен, че щяха да стоят и да ме оставят да ги налагам по главите.

Ударих с палката по дивана.

— Не и аз, лейди, това не е начинът, по който си представям веселбата — рекох. Гласът ми звучеше като плоча, пусната на грамофон с тъпа игла.

— Удари ги! — изкомандва тя ядно. — От какво се страхуваш? Няма да посмеят да те пипнат дори. Пребий ги!

— Съжалявам — отвърнах. — Това няма да ми достави удоволствие. Да ги разкараме, ще изпоцапат стаята.

Тя се обърна, грабна палката и се запъти към Макгро. Бялото му лице прежълтя, но той не помръдна. Ръката й се вдигна и го удари по лицето. На отпуснатата му буза се появи грозна червена ивица. Той из-скимтя, но продължи да стои неподвижно.

Когато ръката й отново се вдигна, хванах я за китката и изтръгнах палката от дланта й. Това усилие ми струва пробождаща болка в главата и жилещ удар през лицето от страна на мис Спитфайър 17 17 Спитфайър — сприхав, избухлив човек. . Тя се опита да ми измъкне палката, но аз продължавах да държа китката й и крещях: „Офейквайте оттук, тъпанари такива! Офейквайте, преди да ви е пребила до смърт!“

Да я държи човек беше все едно да държи разярен тигър. Беше изненадващо силна. Докато се борех с нея, Макгро и Харстъл се изпариха от стаята, сякаш дяволът ги гонеше. В бързането си да избягат се изтърколиха по стъпалата. Когато чух колата им да пали, пуснах китките й и се отдръпнах.

— Успокойте се — казах, като се задъхвах от напрежението. — Вече си отидоха.

За момент тя остана запъхтяна, с неподвижно лице и бляскащи очи: чудесно произведение на гнева. После ожесточението отмина, очите й загубиха вулканичната си сила, неочаквано отметна глава назад и се разсмя.

— Е, сто на сто сме изкарали ангелите на ония два плъха, нали? — рече тя и се отпусна на дивана. — Дай ми едно питие, сипи и на себе си. Личи ти, че имаш нужда да пийнеш.

Докато посягах към бутилката, попитах, като я гледах внимателно:

— Името, разбира се, е Морийн Кросби?

— Позна. — Тя потърка китките си и направи комична гримаса. — Заболя ме, брутален тип такъв!

— Съжалявам — отвърнах и наистина беше така.