Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

— Имаш късмет, че надникнах. Ако не бях аз, досега щяха да са ти видели сметката.

— Точно така — съгласих се и налях четири пръста уиски в една чаша. Ръката ми беше доста нестабилна и част от алкохола се изля на килима. Подадох й чашата и започнах да си приготвям питието. — „Уайтрок“ или вода?

— Чисто — отвърна тя и погледна чашата на светлината. — Не вярвам в съчетанието на бизнеса с удоволствието и на водата с уискито. А ти?

— Зависи от бизнеса и от уискито — отговорих и седнах. Краката си чувствах, сякаш им бяха махнали пищялите. — Значи ти си Морийн Кросби? Да, да, последният човек, когото очаквах да се отбие при мен.

— Знаех си, че ще се изненадаш. — В тъмните й очи имаше подигравка, усмивката й беше премерена.

— Как върви лечението от наркомания? — попитах, като я наблюдавах. — Винаги са ми казвали, че наркоманът трябва да се откаже от алкохола.

Тя продължи да се усмихва, но очите й не бяха весели.

— Не трябва да вярваш на всичко, което чуеш.

Отпих от уискито. Беше много силно. Потръпнах и сложих чашата на масата.

— Не вярвам. Надявам се, че и ти също.

Доста време седяхме и се гледахме. Имаше способността да придава на лицето си безизразност, без от това привлекателността й да намалява, което си беше истинско постижение.

— Хайде да не усложняваме нещата. Дошла съм да говоря с теб. Създаваш много неприятности. Не е ли време да отдръпнеш малкия си нос и да го пъхнеш в нечия друга градина?

Дадох си вид, че мисля над това.

— Само питаш или това е предложение? — рекох накрая.

Тя стисна устни и усмивката й изчезна.

— Можеш ли да бъдеш купен? Казаха ми, че си един от ония чисти, праволинейни и неподкупни типове. Посъветваха ме, преди всичко да не ти предлагам пари.

Посегнах за цигара.

— Мислех, че сме се разбрали по въпроса да не вярваме на всичко, което чуем — рекох и се наведох напред да й предложа цигара. Тя взе моята, така че трябваше да се пресегна за друга. Докато я палех, отново почувствах пробождащата болка в главата, което не подобри настроението ми.

— Би могло да бъде предложение — отвърна тя, отпусна се назад и издиша дима към тавана. — Колко?

— Какво се опитваш да купиш?

Тя разглеждаше цигарата, сякаш никога не беше виждала такова нещо и каза, без да ме погледне:

— Не искам неприятности. Ти създаваш неприятности. Мога да ти платя, за да спреш да ги правиш.

— И колко струва това?

Тогава тя се извърна към мен.

— Знаеш ли, ти много ме разочарова. Досущ си като всички останали гадни малки изнудвачи.

— Ти, разбира се, знаеш всичко за тях.

— Да, знам всичко за тях. И когато ти кажа колко струва според мен, ти ще се изсмееш, както те винаги се изсмиват, и ще вдигнеш цената. Така че ще ми кажеш колко струва според теб и ще ми дадеш възможност аз да се изсмея.

Изведнъж желанието ми да продължавам в този дух се изпари. Може би главата прекалено силно ме болеше, а може би я намирах за твърде привлекателна и не исках да ме смята за мръсник.

— Добре, хайде да пропуснем това — рекох. — Будалках се. Не мога да бъда купен. Вероятно мога да бъда убеден Какво те кара да мислиш, че създавам неприятности? Кажи какъв е случаят. Ако си струва, бих могъл и да си дръпна носа и да ида да го напъхам другаде.

Тя ме гледа в продължение може би на десет секунди — замислено, мълчаливо и малко недоверчиво.

— Не биваше да се шегуваш за такива неща — смъмри ме сериозно. — Можеше да спра да те харесвам, а аз не искам да не те харесвам, освен ако нямам причина.

Облегнах се назад в стола и затворих очи.

— Чудесно. За да печелиш време ли ми говориш така или наистина го мислиш?

— Казаха ми, че се държиш като простак, но че имаш подход към жените. Това за простака е вярно.

Отворих очи и й се ухилих.

— Това за жените също важи, но не ми давай зор.

Тогава телефонът иззвъня като стресна и двама ни. Той беше точно до мен и когато посегнах да го вдигна, тя бързо бръкна в чантата си й извади 25-калибров автоматичен пистолет. Опря го в слепоочието ми и малкото дуло се прилепи до кожата ми.

— Стой си на мястото — заповяда и нещо в очите й ме накара да изстина. — Остави телефона.

Седяхме си така, докато телефонът звънеше и звънеше Звънът опъваше нервите ми, удряше се в тихите стени на стаята, пълзеше през затворените френски прозорци и се изгубваше някъде в морето.

— Какво ти става? — попитах и леко се дръпнах назад. Не обичах да усещам допира на пистолет до лицето си.

— Млъкни! — гласът й сега беше груб. — Не мър-дай!