Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

Извадих портфейла си, намерих писмото на Джанет и й го подадох.

— Прочети го.

— Какво е това? — попита тя, сякаш се страхуваше да го погледне.

— Прочети го и виж датата. Беше изчезнало за четиринайсет месеца. Аз самият го прочетох за първи път преди един-два дни.

Взе писмото. Лицето й замръзна, а зениците й започнаха да се свиват и разширяват при вида на почерка След като прочете писмото, тя остана известно време неподвижно втренчена в него. Не я притисках да бърза На лицето й се четеше истински, неприкрит страх.

— И това… това те накара да започнеш да задаваш въпроси? — попита тя накрая.

— Сестра ти ми изпрати петстотин долара. Чувствах се длъжен да ги заслужа. Отидох в Крестуейс да се видя с теб и да обсъдим това. Ако беше там и ми беше обяснила за какво става дума в писмото, щях да върна парите и да прекъсна разследването. Но ти не беше там. Тогава започнаха да се случват най-различни неща, така че продължих.

— Разбирам.

Чаках да каже още нещо, но тя не го направи Стоеше неподвижно, втренчена в писмото; лицето й беше бледо, очите й гледаха твърдо.

— Изнудвали ли са те? — попитах.

— Не. Не знам защо ти е писала. Предполагам, ч е искала да ми създаде неприятности. Вечно искаш да ми създава неприятности. Мразеше ме.

— Защо те мразеше?

Тя задържа погледа си доста дълго върху градината отпред, без да отговори нищо. Отпивах от уиски то и пушех. Ако имаше намерение да ми отговори, щеше да го направи, когато тя поискаше. Не беше от хората, които можеш да си позволиш да насилваш.

— Не знам какво да правя — рече тя. — Ако ти открия защо ме мразеше, ще се окажа изцяло в ръцете ти. Можеш да ме съсипеш.

Нямаше какво да отговоря на това.

— Но ако не го направя — продължи тя, стискай-ки юмруци, — не знам как ще се измъкна от тази бъркотия. Имам нужда от някой, на когото да мога да вярвам.

— Нямаш ли адвокат? — попитах, колкото да кажа нещо.

— Би ми направил по-лоша услуга и от най-безполезния адвокат. Той е моят попечител. Според клаузите в завещанието на баща ми губя всичко ако се забъркам в някой скандал. А аз съм затънала до ушите в нещо, което, ако излезе наяве, ще бъде най-големия скандал.

— Имаш предвид Шерил? — попитах. — Ти ли си финансирала „Дрийм Шип“?

Тя замръзна, после се обърна и ме погледна.

— Ти знаеш?

— Не знам. Само правя предположения. Ако излезе наяве, че ти стоиш зад „Дрийм Шип“, това би предизвикало скандал.

— Да. — Изведнъж тя се премести, така че вече беше по-близо до мен. — Джанет беше влюбена в Дъглас. Аз също бях полудяла по него. Отмъкнах й го. Опита се да ме застреля, но татко ме спаси. Застреля него, вместо мен — измърмори тя и скри лице в шепите си.

Стоях неподвижно като статуя и чаках. Не предполагах, че ще чуя точно това и бях изненадан.

— Тази работа се потули — продължи тя след дълга пауза. — Няма значение как. Само че легна като камък на съвестта на Джанет. Тя… тя се отрови. Това също беше потулено. Страхувахме се, че ще се разбере защо се е отровила. Беше лесно да се потули. Докторът беше стар. Мислеше, че е сърдечна недостатъчност. После, след като наследих парите, Дъглас показа истинския си образ. Каза, че ако не му дам пари да купи „Дрийм Шип“, ще изкара наяве цялата история — че съм го отмъкнала от Джанет и тя се е опитала да ме убие, но е застреляла татко, а след това се е отровила: и всичко това заради мен. Можеш да си представиш какво щяха да направят вестниците от тази история и аз щях да загубя всичко. Така че му дадох парите за дяволския кораб, но това не му стигна. Продължава да идва и да ми иска пари и да следи всяка моя стъпка. Разбрал е, че си започнал да задаваш въпроси. Беше го страх, че ще откриеш истината, а, разбира се, ако това станеше, щеше да загуби властта си над мен. Направи всичко, което беше по силите му, за да те спре. Когато узна, че Стивънс ще се срещне с теб, той го отвлече. А сега е решил да те премахне. Не знам какво да правя! Трябва да отида някъде и да се скрия. Искам да ми помогнеш Ще ми помотаеш ли? А? — сега се беше вкопчила в ръцете ми. — Ще ми обещаеш ли, че няма да ме предадеш? Ще направя всичко, за да ти се отблагодаря. Сериозно говоря. Ще ми помогнеш ли?

Зад нас се чу тих звук и ние двамата се обърнах-ме. Висок мъж с яко телосложение и черна къдрава коса, облечен с алена фланела без ръкави и тъмносин панталон, стоеше зад гърба ни. В ръката си държеше 38-калибров автоматичен пистолет, насочен право към мен. Върху загорялото му лице потрепваше весела снизходителна усмивка, сякаш се смееше в себе си на някаква си негова шега, малко по-сложна, отколкото за средно интелигентен човек.