Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

— Всичко е наред, мистър Стивънс. На ъгъла на „Джеферсън“ и „Фелмън“ има кафене. Можем да се срещнем там. По кое време ви е удобно?

Обеща, че ще бъде там в девет.

— Ще бъда с шапка и ще чета „Ивнинг Хералд“ — предупредих го.

Отвърна, че ще ме потърси и затвори.

Имах почти два часа до срещата и реших да убия времето в бара на Финеган. Загубих няколко минути, за да заключа вратата. Докато превъртах ключовете, затварях сейфа и прозорците, мислех си за сестра Гърни. Кой я беше отвлякъл? Защо я бяха отвлекли? Беше ли още жива? Тези мисли доникъде не можеха да ме доведат, но ме тревожеха. Вее още обзет от тях, отидох в предната стая, огледах се, за да се уверя, че всичко е наред за през нощта, прекосих стаята, излезнах в коридора и заключих външната врата след себе си.

В края на коридора забелязах нисък, набит мъж, който се беше облегнал на стената до вратата на асансьора и четеше вестник. Не вдигна поглед, когато спрях до него, за да натисна звънеца, с който се повикваше момчето от асансьора. Хвърлих му небрежен поглед — мургав беше, а чертите на сипаничавото му лице не бяха остри. Приличаше на италианец, но би могъл да бъде и испанец. Морскосиният му костюм от шевиот бе лъснал на лактите, маншетите на бялата му риза бяха мръсни.

Момчето от асансьора отвори вратата и двамата с жабаря влязохме. На третия етаж спряхме, за да вземем Манфред Уилет, който гледаше през мен с празен поглед, а после насочи вниманието си към вечерния вестник. Действително, казал ми беше, че иска дискретност, но, помислих си, все пак беше малко прекалено да се прави, че не ме познава. Той обаче беше човекът, който плащаше, така че можеше да си позволи да диктува условията.

Купих си „Ивнинг Хералд“ от будката, като дадох възможност на Уилет да излезе от сградата, без да се блъсне в мен. Видях го как се отдалечава с олдсмобила си, който имаше размерите на дреднаут 16 16 Дреднаут — голям военен кораб с броня и с далекобойни оръдия. . Жабарят с мръсните маншети се беше разплул в едно от креслата във фоайето и четеше вестника си. Насочих се по коридора към задния изход, а после по уличката — към бара на Финеган.

Помещението беше пълно с дим, престъпни субекти и кресливи гласове. Едва бях направил няколко крачки към любимата си маса, когато за ръката ме хвана Олаф Крюгер, собственик на боксовата школа на Принсес Стрийт.

Олаф не беше много по-едър от жокей, беше плешив като яйце и почти толкова умен.

— Здрасти, Вик — поздрави ме той, когато си стиснахме ръцете. — Ела да пийнем по едно. Не съм те виждал от седмици. С какво съм съгрешил?

Пробих си път до бара и смигнах на Майк Финеган който се потеше под двата реда неонови лампи и пиеш бира.

— Редовно присъствах на състезанията — казах, когато Олаф се покачи на едно столче до бара, като си осигури пространство с лакти и заплашителни жестове които никой не приемаше сериозно. — Явно не сме се видели. Онова момче О’Хара добре се справя.

Олаф размаха малките си ръчички към Финеган.

— Уискита, Майк — извика той с пронизителния си писклив глас — О’Хара? Да, добре се справя, но е гола вода на кроса. Повтарям му го непрекъснато, но не ме слуша. Някой ден ще срещне човек, бърз като вятър, и това ще е краят.

През следващия половин час обсъждахме бокса Нямаше нищо друго, за което Олаф можеше да говори. Докато бъбрехме, унищожихме по два клубни сандвича и изпихме по три двойни уискита.

Към нас се присъедини Хъгсън, спортният коментатор на „Хералд“, и настоя да поръча по още едно уиски. Беше висок, строен, малко циничен, оплешивяващ, с болнави торбички под очите и посипано с пепел сако. Човек никога не може да го види без пура, която миришеше, сякаш я беше намерил преди две години в боклукчийските кофи и вероятно така си беше.

След като изслуша три или четири от дългите му цинични историйки, Олаф го прекъсна:

— Каква е тая работа, дето я разправят, че Дикси Кид попаднал на някаква шумна веселба снощи? Можеш ли да ми кажеш нещо по въпроса?

Хъгсън вдигна рамене:

— Не знам. Кид не ще да се разприказва. Окото му е насинено, ако това те интересува. Един от таксиметровите шофьори на пристанището твърди, че е доплувал до брега.

— Ако са го хвърлили от „Дрийм Шип“, това си е бая плуване — рече Олаф и се подсмихна.

— Говорете си, момчета — казах, палейки цигара. — Не се безпокойте за мен.

Хъгсън мушна оцветените си от никотина пръсти в джобчето на сакото си.

— Дикси Кид снощи отишъл на „Дрийм Шип“ и се спречкал с Шерил. Четирима от пазачите го хвърлили през борда, но преди това той здравата напердашил Шерил. Носи се слух, че Шерил ще заведе дело за побой. Ако го направи, с Кид е свършено. Затънал е до гуша в дългове.