Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

— Мисля, че ще заведе — каза Олаф и поклати плешивата си глава. — Такава му е репутацията за тоя род неща.

— Няма — възрази Хъгсън. — Не може да си позволи публичност. Успокоих Кид хич да не се притеснява, но дори и след това тоя малък плъх не пожела да ми разкаже историята.

— Между другото, кой е Шерил? — попитах толкова спокойно, колкото можех и направих знак на Финеган да напълни чашите.

— Не си единственият, който пита — отвърна Хъгсън. — Никой не знае. Той е потаен тип. Пристигна в Оркид Сити преди около две години. Започна работа като посредник при продажбата на недвижими имоти в „Селби & Лауънстейн“. Мисля, че е понатрупал пари — не много, но достатъчно, за да си купи малка къща на Росмор Авеню. После по някакъв начин успя да се сгоди за Джанет Кросби, милионерката, но това не беше за дълго. Изчезна за около шест месеца, а след това се появи отново като собственик на „Дрийм Шип“: тритон-на шхуна, която превърна в хазартен клуб и държи на котва на три мили, точно зад границата. Притежава много водни таксита, които сноват дотам и обратно, а членовете на клуба са толкова специални, колкото церемониите в Бъкингамския дворец.

— И хазартът не е единственият грях на този кораб — допълни Олаф и намигна. — На борда има половин дузина специално подбрани момичета. Животът там е сладък. На три мили отвъд границата на града той може да покаже среден пръст на Брандън. Бас ловя, че прави куп пари.

— Онова, което ме озадачава — намеси се Хъгсън, като се пресегна към уискито, поръчано от мен, — е, откъде мръсник като Шерил е изровил толкова пари, че да купи такъв дяволски голям кораб като „Дрийм Шип“.

— Разправят, че е основал фирма — каза Олаф. Ако дойдеше при мен и ми предложеше да ми продаде част от този кораб, бих подскочил от радост. Хващам се на бас, че всички, които имат дял в кораба, трупа камари пари.

Слушах и ей мислех колко прекрасно беше, че бях срещнал тия двама в бара и че бях чул точно онова което ме интересуваше, без дори да питам.

— Историята за този кораб звучи любопитно — рекох небрежно. — Нямам нищо против да стана член.

Хъгсън се ухили.

— Не си единственият. Но не се надявай. Само богаташите имат шанс. Всеки член е специално подбран Нямаш ли мангизи, Шерил не те ще. Входната такса е 250 долара, а един заместник-редактор годишно печели петстотин. Шерил държи на босовете, не на пролетариата.

— Що за човек е Шерил? — попитах.

— Един от ония хитри типове… — отвърна Хъгсън. — Хубав, ловък, як и блестящ. От мъжете, по кои-то си падат жените. Къдрава коса, сини очи, големи мускули и се облича като кинозвезда. Точно така си представям истинското, първокласно копеле.

— Да имате представа защо Джанет Кросби е раз-валила годежа?

— Това момиче имаше здрав разум. Не знам какво се е случило, но предполагам, че й е светнала червената лампичка. Всичко, което той искаше бяха парите й и мисля, че тя го е разбрала преди да е станало прекалено късно. Всяко момиче, което се омъжи за животно като него, ще си намери белята.

Олаф, на когото този разговор започна да доскучава, се обади:

— Смятате ли, че Дикси Кид ще се съгласи да се бие срещу О’Хара? Имал съм случай да му партнирам и не съм много сигурен, че ще прилича наистина на двубой.

През следващите петнайсет минути спорихме за качествата на Дикси Кид, после, като погледнах часовника над бара, видях, че е време да вдигам платната.

— Ще трябва да ви оставя, момчета — казах и се смъкнах от столчето. — Ще намина в салона тия дни и тогава ще се видим.

Олаф рече, че ще се радва да ме види по всяко време и да предам почитанията му на Пола. Хъгсън ме помоли да й предам, че почти всяка нощ я сънува. Оставих ги, докато си поръчваха още уиски.

Когато се насочих към изхода, забелязах, че жабарят с мръсните маншети седеше на една маса до вратата, все още погълнат от вестника, но когато отворих двойната врата той спокойно го сгъна, бутна го в джоба си и се изправи.

Забързах към мястото, където бях паркирал буика, влезнах, запалих мотора и подкарах по тъмната уличка. Някъде отзад запали друга кола и аз видях светлините й в огледалцето.

Минах по Принсес Стрийт, като хвърлях по едно око в огледалото. Колата, която ме следеше, беше линкълн. Синьото стъкло, предназначено да предпазва от заслепяване, ми пречеше да видя шофьора, но можех да предположа кой беше.

В края на Принсес Стрийт свих вдясно по „Фелмън“. Движението намаляваше, така че карах бързо, но линкълнът нямаше никакъв проблем да ме следва по петите. Съзрях пред себе си червения неонов надпис на кафенето, където си бях уредил среща с Джон Стивънс. Малко преди да стигна до него свих рязко към бордюра и натиснах спирачките. Линкълнът ме следваше на прекалено близко разстояние, така че не можа да направи нищо друго, освен да отмине. Продължи напред и намали. Изскочих от буика и се спотаих до вратата на един тъмен магазин. Линкълнът спря до бордюра на около 50 ярда от мен. Жабарят излезе и погледна надолу по улицата, без да се опитва да скрие какво прави. Достатъчно бързо забеляза, че съм излезнал от буика и тръгна към паркираната ми кола с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете.