Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

Отдръпнах се по-навътре в сянката и го наблюдавах как наднича в колата ми; после той се огледа надясно и наляво и продължи пътя си. Не изглеждаше обезкуражен от факта, че не ме е открил, а закрачи нехайно по улицата като обикновено конте, излезнало да подиша чист въздух.

Наблюдавах го, докато изчезна от погледа ми, после пресякох улицата през подлеза и се мушнах в кафенето.

Стенният часовник точно срещу мен показваше девет без пет, когато влезнах. Край масите имаше само около дузина посетители: невръстна блондинка с приятеля си, двама възрастни мъже, които играеха шах, две жени с пазарски чанти и едно момиче с изпито, измъчено лице, което пиеше мляко на ъгловата маса.

Избрах маса по-далеч от вратата, седнах, отворих „Ивнинг Хералд“ и го разстлах върху масата. После запалих цигара и почнах да се питам какъв ли беше случаят с жабаря. Дали и той беше от хората на Салзър или това беше някое ново ъгълче в цялата тая работа? Следеше ме — безспорно беше — и го правеше много зле. Или не умееше, или не му пукаше дали ще разбера, че го прави. Бях си отбелязал регистрационния номер, на колата му. Още една дребна работа за Мифлин, помислих си, и това ме подсети за нещо. Обърнах на спортните страници и проверих надбягванията. Краб Епъл беше спечелил. Е, това беше добре. Мифлин нямаше да има нищо против да провери номера на колата, след като беше спечелил малко пари.

Точно в девет двойната врата се отвори и влезе висок възрастен мъж. В момента, в който го видях, вече знаех, че това е Стивънс. Приличаше на архиепископ във ваканция. Насочи се към мен с уверената походка, която икономите имат, когато отиват да обявят, че вечерята е сервирана. На лицето му беше изписано малко неприветливо изражение, а очите му гледаха хладно и предпазливо.

Изправих се.

— Мистър Стивънс?

Той кимна.

— Аз съм Малой. Заповядайте, седнете, ще пиете ли кафе?

Той сложи бомбето си на един от столовете и седна. Да, щял да пие кафе.

За да спестя време, отидох до бара, поръчах две кафета и ги понесох към масата. Невръстната блондинка гледаше Стивънс и хихикаше с лошите маниери на съвсем младите. Каза нещо на приятеля си, младеж със свежо лице, раирана фланелка и колежанска шапка, килната назад. Той хвърли поглед на Стивънс и се ухили. Може би смятаха, че е смешно един архиепископ да дойде в кафене на самообслужване или бомбето ги веселеше толкова.

Поставих двете чаши на масата.

— Много мило, че дойдохте — рекох и му предложих цигара. Изучавах го, докато палеше. Изглеждаше съвсем както трябва. Верен дългогодишен прислужник, който умее да си държи устата затворена. Можеше да му се има доверие, но трудното щеше да бъде да го накарам да проговори. — Онова, което имам да ви кажа е строго поверително — продължих, сядайки. — Нает съм да разследвам смъртта на мис Кросби. Има един човек, който не е съвсем сигурен, че е умряла от сърдечна недостатъчност.

Той застина и се изпъна като струна.

— Кой е този човек? — попита. — Може би е малко късно за разследване.

— По-добре е да не ви отговарям за момента — рекох. — Съгласен съм, че е късно, но едва през последните няколко дни излезнаха наяве определени факти, които правят разследването наложително. Мислите ли, не Джанет Кросби е умряла от сърдечна недостатъчност?

Той се поколеба.

— Не е моя работа — отвърна с нежелание, — но След като ме питате, ще отбележа, че за мен беше голям шок. Тя беше толкова енергична млада жена. Д-р Салзър ме увери обаче, че в нейния случай внезапно запушване на артерията можело да причини сърдечна недостатъчност без никакви предварителни симптоми. И все пак, трудно ми е да го повярвам.

— Чудя се дали имате някаква представа защо мис Кросби е развалила годежа си с Дъглас Шерил?

— Страхувам се, че не мога да ви отговоря, без да знам кой иска това разследване — отсече той. — Чувал съм за вашата организация, и то добри неща, но не бих клюкарствал за бившия си работодател, освен ако не знам с кого си имам работа.

Това беше, до което стигнахме.

Изведнъж кафенето се вцепени и аз вдигнах бързо поглед.

Двойната врата се бе отворила и бяха влезли четирима мъже. Двама от тях бяха с автоматични пушки „Томпсън“, другите двама — с автоматични колтове. Четирима мургави жабари. Единият беше моят познайник с мръсните маншети. Двамата с томпсъните се разделиха и застанаха от двете страни на помещението, готови за стрелба. Жабарят с мръсните маншети и един дребосък със зачервени очи се насочиха към моята маса.