Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

— Не е. Кой получи парите от застраховката?

— Джанет, а след смъртта й — Морийн.

— Значи сега Морийн има милион и половина в брой, така ли?

— Да. Опитах се да убедя Джанет да вложи в нещо парите, но тя предпочете да ги остави в банката. Така преминаха към Морийн.

— Какво стана с тях? Още ли са в банката?

— Доколкото ми е известно. Нямам достъп до сметката й.

— А можете ли да получите?

Той ме гледа втренчено известно време.

— Бих могъл, но не знам дали искам.

— Ще е полезно да се разбере колко са останали. — Кимнах към писмото на Джанет върху бюрото. — Заради това с изнудването. Ако Франклин Лесуейс, следователят, и Брандън е трябвало да бъдат подкупени, възможно е да не са останали много. Бих се радвал, ако успеете да разберете.

— Добре, ще видя какво е възможно да се направи. — Той прокара замислено пръсти по устата си. — Предполагам, че бих могъл да предприема нещо срещу Салзър, ако онова, което твърдите е вярно. Засега обаче, дори да е нямал право да подписва смъртния акт, не горя от желание да се откривам. Не виждам някой да е проявил съмнения, че не с било нещастен случай. Застрахователната компания не предяви възражения.

— А как да предяви, щом като актът е минал през следователя и през Брандън. Какво ви е известно за Лесуейс?

Той направи гримаса.

— О, той е от онези, които могат да бъдат купени. Репутацията му е доста лоша.

— Добре ли познавахте Джанет Кросби?

Той поклати отрицателно глава.

— Срещал съм я два или три пъти — не повече.

— Правеше ли ви впечатление на човек с болно сърце?

— Не, но това не означава нищо. Много хора имат болно сърце. Не винаги им личи.

— Но те не играят тенис два дни преди да умрат, както е било с Джанет.

Виждах, че здпочва да се безпокои.

— За какво намеквате?

— За нищо. Само излагам един факт. Не съм много убеден, че е умряла от сърдечна болест.

Докато той ме гледаше втренчено, тишината в стаята бе достатъчно тежка, за да потопи боен кораб.

— Да не би да искате да кажете… — започна той и спря.

— Не още — отвърнах. — Но това е нещо, за което трябва да си имаме едно на ум.

Съзирах, че тази работа никак не му харесва.

— Да речем, че за момент оставим това настрана — продължих. — Нека се съсредоточим върху Морийн Кросби. От външния вид на къщата и от онова, което сестра Гърни ми каза, може да се предполага, че тя не живее в Крестуейс. Ако не е там, къде е?

— Да — съгласи се той. — Точно така.

— В санаториума на Салзър ли е? Хрумна ли ви, че може да е затворничка там?

Това го накара да се изопне като лък в стола си.

— Не сте ли отпуснали юздите на въображението си прекалено много? Та аз миналата седмица получих писмо от нея.

— Това още нищо не значи. Защо ви писа?

— Помолих я да подпише някои документи. Тя ми ги върна подписани, с приложена към тях бележка, в която ми благодари, че съм ги изпратил.

— От Крестуейс?

— Да. Посоченият адрес беше Крестуейс.

— Това също не доказва, че не е затворничка, нали? Не казвам, че е, но ето още едно нещо, което трябва да имаме наум.

— Можем много скоро да разберем дали е така — бързо рече той. — Ще й пиша и ще я помоля да се отбие при мен. Ще измисля някаква причина да говорим по работа.

— Да. Това е идея. Ще ме уведомите ли какво е станало? Може би няма да е зле да я проследя, когато си тръгва и да разбера къде ще отиде.

— Ще ви уведомя.

Надигнах се.

— Мисля, че това е горе-долу всичко. Няма да забравите да проверите състоянието на банковата й сметка, нали?

— Ще видя какво мога да направя. Внимавайте с тази работа, Малой. Не искам нищо прибързано. Разбрахте ли ме?

— Ще внимавам.

— Какво смятате да предприемете сега?

— Трябва да направя нещо за сестра Гърни. Това момиче ми харесваше. Ако все още е жива, възнамерявам да я намеря.

Когато си тръгвах, той вече не приличаше на статуя. Приличаше на много угрижен, много разтревожен адвокат на средна възраст. Това поне показваше, че е човешко същество.

Дежурният сержант ме уведоми, че Мифлин е свободен и мога да се кача горе. Той ме погледна с надежда в очите и аз разбрах, че очакваше да назова победителя в утрешните надбягвания, но си имах други неща наум.

Изкачих се по каменните стъпала. На площадката се натъкнах на червенокосия сержант Макгро.

— О-хо, отново Момчето-Чудо — подметна подигравателно той. — Какво те гризе този път?

Вгледах се в твърдите малки очички и онова, което видях там, не ми хареса. Беше човек, който би изпитвал удоволствие да причинява болка — едно от онези коравосърдечни ченгета, които биха се включили доброволно в акция за съкрушаване на нечия съпротива заради насладата от това.