Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

Пред погледа ми се появи нова слива. Отместих очи. Гледката на тези големи зъби, дъвчещи толкова много плодове, започваше да подкопава психическото ми равновесие.

— О, не, не е идвала тук.

Е, поне имахме някакъв напредък.

— Сигурно не знаете къде е?

Появи се костилката и тупна в плика. Върху шишкавото, безизразно лице се изписа болка. Тя се замисли. Човек можеше да види как размишлява, както можеше да види как се движи охлюв, ако го гледаше достатъчно дълго.

— Може да е в… в банята — каза тя накрая. — Аз бих изчакала и бих позвънила отново.

Твърде блестяща мисъл за тъпоумен.

— Не е там. Проверих.

Тъкмо се канеше да хапне още една слива, но вместо това я отдръпна от устата си, за да ме погледне укорително.

— Не е много хубаво да се прави така.

Свалих шапката си и прокарах пръсти през косата си. Ако това продължеше, щях да се покатеря по стената.

— Първо почуках — обясних през зъби. — Е, щом не е при вас, ще се върна и ще опитам отново.

Тя продължаваше да мисли. На лицето й все още беше изписана болка.

— Знам какво бих направила, ако бях на ваше място.

Можех да предположа, но го премълчах. Имах чувството, че ще се обиди, ако свалех шапка за сбогом.

— Кажете ми.

— Щях да слезна долу и да потърся портиера. Той е много услужлив човек. — После развали всичко, като добави: — Сигурен ли сте, че не искате слива?

— Да, напълно съм сигурен. Е, благодаря, ще потърся портиера. Съжалявам, че ви загубих толкова време.

— О, няма нищо — отвърна тя и ми се усмихна.

Тръгнах да си вървя и докато затваряше вратата, тя сложи нова слива в пастта, която наричаше уста.

Слезнах с асансьора до фоайето и по едни тъмни, прашни стълби се спуснах към мазето. Когато стигнах до края на стълбите, озовах се срещу врата, на която имаше един единствен надпис: „Портиер“.

Вдигнах ръка и потропах. Отвори слаб старец с дълъг жилест врат и избелели дънки. Беше дърт и отегчен, а от него лъхаше на креозот и уиски.

Погледна ме без интерес и от старото гърло флегматично излезе една дума: „Да?“

Имах усещането, че няма да извлека кой знае каква полза от срещата си с него, освен ако не го изкарам от летаргията. Като го гледах, имах чувството, че рядко се качва горе, вън от мрака, и че общуванията му с човешките същества са доста редки. Те с Рип ван Уинкъл биха станали идеални бизнес-партньори при положение, че Уинкъл би се заел с работата; не и обратното; категорично не и обратното.

— Слушай, приятелче — рекох сурово като ченге от Оркид Сити. — Изтупай прахоляка от себе си. Трябва ми помощта ти. — Докато говорех, го бутах напред-назад. — Апартамент 246, — какво ще ми кажеш?

Той глътна два пъти адамовата си ябълка навътре. Втория път си помислих, че изобщо няма да се появи отново, но тя се появи — горе-долу.

— Какво е станало? — попита той, като премигна, — какво му има на апартамент 246?

— Тебе питам. Външната врата е отворена; вътре няма никой. Това ти е работата, приятелче. Трябва да знаеш, когато външната врата е оставена отворена.

— Тя си е горе — отвърна той важно. — Винаги си е там по това време.

— Само че този път не е. Хайде, приятелче, качваме се да хвърлим един поглед.

Той тръгна с мен кротък като агънце. Докато пътувахме с асансьора, отбеляза немощно:

— Винаги е била добро момиче. Какво иска полицията от нея?

— Да съм казал, че полицията иска нещо от нея? — попитах и му се намръщих. — Всичко, което искам да знам, е защо външната врата е отворена, когато нея я няма.

— Може да е излязла и да е забравила да я затвори — предположи той след като размисли. Виждах, че идеята му се харесва.

— Не се прави на много умен — рекох, когато асансьорът спря със скърцане. Бях щастлив да излезна от него. Не изглеждаше достатъчно сигурен, за да изкачи един човек, камо ли двама. — Видя ли я да излиза?

Каза, че не я е виждал да излиза.

— Щеше ли да я видиш, ако беше излязла?

— Да. — Той премигна и адамовата му ябълка подскочи нагоре. — Стаята ми гледа към изхода.

— Сигурен ли си, че не е излизала през последните десет минути?

Не, не можел да бъде сигурен в това. Приготвял обеда си…

Минахме по дългия коридор, стигнахме до коридорчето на сестра Гърни и влязохме в апартамента й. Прегледахме всички стаи, но никъде не я открихме.

— Няма я — отбелязах. — Как, освен през главния вход, би могла да напусне сградата?

След като се втренчи безизразно в стената, той отвърна, че нямало друг изход.

Посочих отсрещния апартамент. — Коя е дебеланата, която яде сливи? Този път адамовата му ябълка изчезна завинаги.