Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

— Да. От време на време. За момент си помислих, че имаш предвид точно сега. — Той отпи от уискито си и затвори очи. — Та за тази блондинка, дето се опитвам да ти кажа. Най-страхотното парче, което съм виждал. Когато се опитах да й уредя среща, тя ми рече, че не тичала подир мъже. Знаеш ли к’во й отвърнах?

— Какво й отвърна? — попитах, защото така или иначе щеше да ми каже, а ако не му слушах лъжите, кой щеше да слуша моите?

— Лейди — изчуруликах — може и да не тичате подир мъже, но и капанът за мишки също не трябва да тича след мишките. Остроумно, нали? Е, това я разби, Няма нужда да ме гледаш толкова отегчено. Ти може и да си го чувал вече, но не и тя и направо я зашеметих.

После, преди да успея да скрия уискито със сода, вратата се отвори и нахълта Пола.

Пола беше висока, тъмна сладурана с хладни, сериозни кафяви очи и фигура, която поражда идеи — само че това си бяха мои идеи, а не нейни. Схващаше бързо и беше безпощадно действен и неуморим работник. Тя беше човекът, който ме окуражи да създам „Юнивърсъл Сървисиз“ и ми зае парите, за да се оправя през първите шест месеца. Единствено на нейната способност да се справя с административната страна на работата се дължеше успехът на начинанието. Ако аз бях мозъкът на предприятието, за нея можеше да се каже, че е гръбнакът му. Без Пола организацията би се разпаднала за седмица.

— Нямате ли нещо по-добро за вършене от това да си седите и да пиете? — запита тя и се намести до бюрото, като ме гледаше осъдително.

— А какво по-добро има за вършене? — попита Кермън леко заинтригуван.

Тя му хвърли унищожителен поглед и отново насочи искрящите си кафяви очи към мен.

— Всъщност ние с Джек тъкмо се готвехме да излезем, за да потърсим някаква работа — рекох и припряно бутнах назад стола си. — Хайде, Джек. Да вървим да видим какво можем да намерим.

— И къде смятате да търсите? В бар „Финеган“? — попита презрително Пола.

— Това е страхотна идея, мърморанке — отвърна Кермън. — Може би „Финеган“ ще има нещо за нас.

— Преди да тръгнете, може би ще искате да хвърлите един поглед на това — каза Пола и размаха продълговат плик под носа ми. — Портиерът току-що го донесе. Намерил го е в един от джобовете на онзи стар тренчкот, който ти така щедро му подари.

— Нима? — рекох, като взех плика. — Странно. Не съм обличал този тренчкот повече от година.

— Пощенското клеймо потвърждава думите ти — каза Пола със зловещо спокойствие. — Писмото е пуснато преди четиринайсет месеца. Предполагам, че не би могъл да го сложиш в джоба си и да забравиш за съществуването му? Ти не би могъл да направиш такова нещо, нали?

Писмото беше адресирано до мен с четлив женски почерк и не беше отваряно.

— Изобщо не си спомням да съм го виждал — казах.

— Като се има предвид, че ти изглежда не си спомняш нищо, освен ако не съм ти напомнила, този факт не ме учудва — отвърна язвително тя.

— Един ден, моя малка харпийо — отбеляза мило Кермън, — някой ще се завърти и ще те плесне по задника.

— Това няма да я спре — казах аз, докато отварях плика. — Вече съм опитвал. Прави я още по-лоша. — Мушнах вътре два пръста и извадих лист хартия за писма и пет стодоларови банкноти.

— Великомъчениче Петре! — възкликна Кермън, изправяйки се на крака. — Дал си това на портиера?

— Не започвай и ти — рекох и зачетох писмото.

КРЕСТУЕЙС

ФУТХИЛ БУЛЕВАРД

ОРКИД СИТИ

15 май 1948

Бихте ли били така любезен да дойдете да се видите с мен на посочения адрес утре в три следобед? Нетърпелива съм да получа доказателства срещу един човек, който изнудва сестра ми. Разбрах, че се занимавате с такива случаи. Моля, приемете това писмо като поверително и спешно. Прилагам петстотин долара хонорар.

Настъпи дълга и болезнена тишина. Дори Джек Кермън нямаше какво да каже. Ние разчитахме на препоръките, за да навлезем в бизнеса, а задържането на петстотин долара, които принадлежаха на вероятен клиент, цели четиринайсет месеца, без дори да го подозираме, не беше начинът, по който бихме могли да получим препоръки.

— Спешно и поверително — измърмори Пола. — След като го е държал в себе си четиринайсет месеца, дава го на портиера да го покаже на всичките си приятелчета. Страхотно!

— Млъкни! — изръмжах й. — Защо не се е обадила да поиска обяснение? Трябва да е предположила, че писмото се е загубило. Чакайте малко. Тя е мъртва, нали? Една от сестрите Кросби умря. Джанет ли беше?

— Мисля, че да — отвърна Пола. — Скоро ще разбера.