Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

— Какво ще направиш, след като той си тръгне?

— Ще ида и ще й кажа, че не мога да дам пет стотака. После ще видим какво ще прави тя.

Бях приключил със сандвича и точно се захващах с уискито, когато вратата на къщата се отвори и Големия мъж излезе. Беше стоял вътре единайсет минути и половина според часовника на таблото в колата на Пола. Той се огледа наляво и надясно, хвърли навъсен поглед към колата ни, но беше твърде далеч, за да види кой е вътре, бавно мина по пътечката, прескочи градинската портичка, качи се в доджа и подкара спокойно нанякъде.

— Е, не им отне много време — отбелязах. — Ако всички работеха толкова бързо, щеше да се върши много повече работа. Хайде, скъпа, ние също можем да направим посещение. Поне би могла да ме закараш дотам и да ме чакаш отвън. Не бих искал тя да се изнервя.

Пола запали колата и ме откара до портичката на бялосинята къщичка. Слязох.

— Може да чуеш, а може и да не чуеш писъци — рекох й. Ако чуеш, не си мисли нищо лошо. Това само ще означава, че Юдора е била впечатлена от моята личност.

— Надявам се да те цапардоса по главата с нещо желязно.

— Може и да го направи. Тя е от онзи непредсказуем тип хора. Точно такива харесвам.

Прескочих портичката и се запътих по пътечката към входната врата. Почуках и зачаках, като си подсвирквах тихичко. Не се случи нищо. Къщата беше притихнала като мишка, която гледа котка.

Почуках отново, спомняйки си как Големия мъж бе погледнал нагоре и надолу по пътя и в спомена за това съзрях някакъв зловещ знак. Бутнах вратата, но тя беше заключена. Този път беше мой ред да се озърна нагоре и надолу по пътя. Като се изключат Пола и колата, той беше толкова пуст, колкото лицето на старец, на когото му се е свършил тютюна, а няма пари за нов. Вдигнах чукчето и тропнах три пъти с него, като предизвиках доста шум. Пола хвърли поглед праз прозореца на колата и ми се намръщи.

Зачаках. Пак не се случи нищо. Мишката все още гледаше котката. Над къщата цареше тишина.

— Карай към Бийч Роуд — казах на Пола. — Чакай ме там.

Тя запали и се отдалечи, без да ме погледне. Това е едно от най-добрите й качества. Разбира кога е настъпило извънредно положение и се подчинява на заповедите, без да задава въпроси.

Отново се огледах, като се чудех дали любопитни очи не надничат към мен иззад пердетата на някой от домовете наоколо. Трябваше да поема риска. Заобиколих къщата. Задната врата беше отворена и аз бавно и тихо се вмъкнах в кухнята — беше точно такава, каквато човек би очаквал да бъде кухнята на момиче като Юдора. Тя изглежда чистеше веднъж месечно. Навсякъде — в мивката, на масата, по столовете и по пода се въргаляха мръсни тенджери, съдове и чаши. Кофата преливаше от празни бутилки от джин н уиски. Пълен с мазнина и мухи тиган ме гледаше цинично откъм мивката. Във въздуха се носеше добре смесена миризма на гнилоч, мръсотия и вкиснато мляко. Аз не бих искал да живея така, но вкусовете на хората са различни.

Минах през кухнята, отворих вратата и надникнах в малко, разхвърлено антре. Две врати водеха от антрето вероятно към дневната и трапезарията. Насочих се да изследвам дясната врата и надникнах вътре — отново безпорядък, още прах, още мърляво съществуване. Юдора не беше там, нито пък беше в трапезарията. Оставаха стаите на горкия етаж. Изкачих тихо стълбите, като се чудех дали е възможно да е в банята и това да е причината да не отваря вратата, но реших, че не звучи правдоподобно. Не изглеждаше да е от хората, които вземат внезапни вани.

Намерих я в спалнята в предната част на къщата. Големия мъж добре си беше свършил работата, а тя от своя страна бе направила всичко възможно да се защити. Лежеше напреко на прекатуреното легло, краката й бяха разкрачени, блузата й разкъсана на гърба. Около врата й беше затегнат синьочервен шал — вероятно неин. Очите й гледаха предизвикателно от по-тъмняло синкавото й лице; около извадения й език имаше малка локвичка пяна. Гледката не беше приятна, нито смъртта й трябва да е била бърза и лека.

Отместих поглед от нея и огледах стаята. Всичко изглеждаше на мястото си, но и тук беше толкова разхвърляно и прашно, колкото и в останалите стаи, а и също толкова наситено с воня.

Пристъпих тихо към вратата, без да поглеждам отново към леглото, и се изсулих в коридора. Внимавах да не пипам нищо и като слизах надолу, изтрих перилото с кърпата си. Влезнах в миризливата малка кухничка, отворих стъклената врата, измъкнах се под горещия бриз, после се насочих надолу по пътечката към вратата на оградата и без много да бързам — към мястото, където ме чакаше Пола.