Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

— Какво ви интересува коя съм?

— Имам работа с мис Дру — отговорих търпеливо — Важна работа.

— Кой сте вие?

— Името ми е Вик Малой. Стар приятел съм на Джанет Кросби.

Изведнъж едно мускулче на горната й устна се сви конвулсивно, иначе друга реакция нямаше.

— И какво?

— Това прави ли ви мис Дру или не?

— Да. За какво става дума?

— Надявах се, че можете да ми помогнете — казах, като опрях едната си ръка на стената и се облегнах на нея. — Истината е, че има неща около смъртта на мис Кросби, които не ме задоволяват.

В този момент в очите й се прокрадна предпазливост.

— Разправяте отдавнашна история, а? От доста време е мъртва. Както и да е, не знам нищо по въпроса.

— Там ли бяхте, когато почина?

Тя хвана вратата и я дръпна към себе си.

— Казах ви, че не знам нищо по въпроса и нямам достатъчно време, за да го губя за работи, които не ме засягат.

Вгледах се в твърдото, подозрително лице.

— Мис Дру, знаете ли кое нещо не предизвиква почти никакъв шум, но може да бъде чуто на миля разстояние? — попитах и й се усмихнах многозначително.

— Вие нещо да не сте луд?

— Някои хора го чуват и на две мили. Хайде, познайте.

Тя нетърпеливо повдигна яките си рамене.

— О’кей, казвайте — кое е то?

— Стодоларова банкнота, сгъната на две и прошумоляваща нежно между палеца и показалеца.

Мрачният поглед изчезна от лицето й. Очите й се отвориха малко по-широко.

— Приличам ли на човек, на който стодоларова банкнота би му свършила някаква работа? — попита тя презрително.

— Дори Пирпойнт Морган 8 8 Пирпойнт Морган — американски банкер (1837–1913). би могъл да оползотвори една стодоларова банкнота — отвърнах. — Все пак бих могъл да вдигна цената, ако имате нещо, което си струва да се купи.

Сякаш виждах как мозъкът й трескаво работи. Поне сега говорехме на един и същ език. Тя гледаше покрай мен надолу по пътеката към света на доларовите знаци и тайни. Изведнъж се усмихна — някак самодоволно, не на мен, а на мисълта, която й беше минала през главата.

— Какво ви кара да мислите, че има нещо нередно около смъртта й? — попита тя, запъвайки се, като от-ново премести погледа си върху мен.

— Не съм изказвал мисълта, че има нещо нередно. Казах, че не съм напълно спокоен. За мен въпросът ще остане отворен, докато не разговарям с хората, които са били при нея, когато е починала. Да сте забелязали, че има проблеми със сърцето?

— Много време мина оттогава, мистър — рече тя и се подсмихна самодоволно — Аз имам слаба памет за неща от тоя род. Може би, ако дойдете отново довечера към девет, ще имам време да си спомня, но няма смисъл да се връщате със сто долара. Сега съм голямо момиче и имам големи идеи.

— Колко големи? — попитах учтиво.

— Сякаш са повече като за пет по сто. Това би си струвало да си поразмърдам паметта — пет по сто, но не и за цент по-малко.

Замислих се над това.

— Довечера в девет? — попитах.

— Там някъде.

— Не бих искал да изхарча всичките тези пари без да съм сигурен, че информацията е важна.

— Ако успея да накарам паметта си да заработи — каза тя, — няма да е чудно, ако се окаже, че информацията е важна.

— Тогава до девет.

— Донесете парите със себе си, мистър. Трябва да са в брой.

— Разбира се. Да се надяваме, че това е начало на едно хубаво приятелство.

Тя ми хвърли продължителен, замислен поглед и после затвори вратата под носа ми. Бавно поех обратно по пътечката, прескочих вратичката и влезнах в буика.

Защо в девет? — чудех се, докато натисках стартера. Защо не сега? Разбира се, парите имаха нещо общо с това, но тя не би могла да знае, че не съм дошъл, натоварен с петстотин долара. Не попита. Тя беше една хитра и умна мадама: мадама, която знае всички отговори и може да сметне четири и четири по начин, че да получи девет. Подкарах буика надолу по пътя така, че след първите сто ярда 9 9 Ярд — английска мярка за дължина, равна на 91,44 см. стрелката за скоростта скочи на седемдесет мили 10 10 Миля — пьтна мярка за дължина. Английска миля, равна на 1609 м. . В дъното на пътя натиснах спирачките, за да мога да взема завоя по Бийч Роуд и причиних на някакъв възрастен джентълмен, който се канеше да пресича, най-малкото три сърдечни страдания, овладях колата, която поднесе, и продължих, докато не съзрях едно магазинче. Свих към бордюра, спрях, претичах през тротоара, влезнах в магазинчето и после в телефонната кабина.

След миг Пола вдигна телефона.

— „Юнивърсъл Сървисиз“ слуша — рече тя с приятния си, любезен глас. — Добър вечер.