Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

— А тук е старото ти приятелче Вик Малой, което се обажда от едно магазинче в Коръл Гейбълс. Мятай се на колата си, умнице, и карай насам с пълна газ. Ще си държим ръцете и ще правим любов. Как ти звучи тази перспектива?

Последва кратка пауза. Бих дал много, за да видя изражението й.

— Къде точно се намираш? — попита тя. Гласът й звучеше толкова спокойно, сякаш я бях попитал колко е часът.

— На Бийч Роуд. Идвай колкото можеш по-бързо — казах и затворих телефона.

Оставих буика пред магазина и отидох до ъгъла на Бийч Роуд. Оттам можех да виждам къщичката на Юдора Дру. Подпрях се на един електрически стълб и не откъсвах очи от вратичката на къщата.

Девет часа. Оставаха ми три часа чакане и ми се щеше да бях помолил Пола да ми донесе уиски и сандвич, за да убия времето дотогава.

През следващите двайсет минути стоях облегнат на стълба и нито за миг не отместих поглед от градинската вратичка. Никой не излезе. Никой не влезе. Няколко съмнителни типа се измъкнаха от близките къщурки и всеки си замина по пътя — кой пеша, кой с кола. Три момичета — и трите блондинки, и трите с резки гласове, се изсипаха от къщичката, съседна на тази на Юдора и се насочиха по посока към мен, като въртяха ханшовете си и отправяха многозначителни погледи на всичко, що беше в панталони. Като минаха покрай мен, те до една ме изгледаха, но аз продължих да се взирам в къщичката.

Хубаво кварталче, помислих си. Едва ли скулеста-та приятелка на мисис Бендикс би минала по този път.

Малката двуместна кола на Пола се зададе откъм Принсес Стрийт и се насочи към мен. Колата спря и вратата се отвори. Пола изглеждаше елегантна и някак си студена в сивия си костюм. Беше без шапка, кафявите й очи ме гледаха въпросително.

— Сега какво? — попита тя, когато приближих до нея.

— Карай бавно и внимателно до завоя и спри там. Къщата на Юдора Дру е оная бялосиня гадост отдясно — рекох и, докато колата потегляше, й обясних набързо какво се бе случило. — Предполагам, че би могла да влезе във връзка с някого — заключих, — Може и да греша, но мисля, че няма да е зле да я държим под око през следващите два часа. Единственият начин да наблюдаваме къщата, без да предизвикаме паника у съседите, е да си играем на влюбена двойка. Това е нещо, към което всички в този квартал се отнасят с разбиране.

— Жалко, че трябваше да избереш мен — отвърна Пола студено.

— Е, не бих могъл да избера Кермън — отговорих й малко кисело. — Ще ти кажа, че има момичета, дето биха литнали от щастие при такава възможност.

— Какво да ги правя като имат странни вкусове? — попита тя, спирайки при завоя. — Тук добре ли е?

— Да. А сега се отпусни, за Бога. Предполага се, че трябва да ти харесва — плъзнах ръка зад врата й. Тя се притисна до мен и се втренчи унило в къщичката по-надолу до пътя. Със същия успех бих могъл да се прегръщам с шивашки манекен. — Не би ли могла да проявиш малко ентусиазъм? — Опитах се да захапя ухото й.

— Това може и да има голям успех при другите ти приятелки — каза ледено тя и се отдръпна, — но не и при мен. Ако отвориш жабката, ще намериш малко уиски и няколко сандвича. Те ще ти осигурят по-качествено занимание.

Дръпнах ръката си иззад врата й и бръкнах в жабката.

— Мислиш за всичко — рекох и започнах да дъвча. — Това е единственото нещо в света, което би ме спряло да те целуна.

— Знам — отвърна кисело. — Затова и ги донесох.

Вече се занимавах с втория сандвич, когато масленозелен додж профуча надолу по пътя. Не ми беше необходимо да го поглеждам втори път, за да разбера, че беше същият масленозелен додж и че го караше същият едър здравеняк.

Смъкнах се надолу, за да не се виждам.

— Това е човекът, който ме следеше — казах на Пола. — Дръж го под око и виж къде отива.

— Спря пред къщата на Юдора и в момента слиза от колата — съобщи ми тя.

Надигнах предпазливо глава, докато очите ми не се изравниха с предното стъкло. Както Пола бе казала, доджът беше спрял пред синьобялата къща. Едрият здравеняк излезе, блъсна вратата толкова силно, че едва не преобърна колата и тръгна с тежки стъпки надолу по пътечката към вратата на къщата. Не почука, а натисна дръжката и влезе вътре: човек, който няма време за губене.

— А на това, умнице, му се вика интуиция — казах на Пола. — Мислех си, че ще излезе или ще телефонира. Е, телефонирала е. Големия мъж пристигна на консултация. Всичко това, разбира се, говори, че съм се издал. Онова, което ще се случи оттук нататък, ще бъде интересно.