Джеймс Чейс - Дай ми смокинов лист

— Наистина ли искаш да знаеш?

Тъй като всяка Коледа получаваше от полковника печена пуйка, а в Деня на благодарността — бутилка уиски, той се ухили още повече и каза:

— Всъщност не.

— Познаваш ли въпросната дама?

— Често я виждам. Много е надута и предпочитам да стоя настрана.

— Искам да говоря с нея, но без съпруга й да разбере. Дай идея как да стане.

— Всяка вечер като по часовник двамата излизат оттук заедно… Би трябвало да тръгнат след около половин час. Тя отива в Кънтри клуба, а мистър Стобарт отива да играе покер на друго място. По-голямата част от вечерта той печели или губи пари. След това отива да я вземе някъде около един и се прибират.

— Като че ли не се разбират много, а?

— Изглежда не си го виждал. Никой не може да се разбере с човек като Хърби Стобарт. По-голям кучи син от него едва ли може да има под слънцето.

— Още кой живее тук, Джей?

— Персоналът им е доста многоброен. Има един негър, който вози Хърби Стобарт… Нещо като боди-гард… Често идва и едно момиче, което взема колата на мисис Стобарт…

— Кое е това момиче?

— Не знам. Изглежда добро парче — черна коса, хубави цици. Предполагам, че са приятелки с мисис Стобарт.

— О’кей, Джей, благодаря ти.

Тъй като го познавах, аз извадих двадесет долара от портфейла, те смениха собственика си, стиснахме си ръцете и си отидох.

Всички детективи от агенция „Парнъл“ са членове на Кънтри клуба, на Яхт клуба и на всички други лъскави нощни клубове в града. Всички имаха право да ползват кредитната карта на полковник Парнъл, която им осигуряваше безплатна вечеря, напитки и какво ли още не в тези заведения. Сигурно му е струвало цяло състояние, но пък това не бяха напразно хвърлени пари. Освен това съществуваше и Чарлс Едуардс, който проверяваше всеки по-голям разход и човек наистина трябваше да има непоклатимо обяснение в края на месеца, когато се теглеше чертата.

Когато видях светлокафявия ролс ройс да се задава по алеята към Кънтри клуба, аз вече седях на голямата тераса и пиех уиски със сода. От него слезе една жена, махна с ръка за довиждане и се изкачи по стълбите. Надявах се да успея да видя Хърбърт Стобарт, но ролс ройсът изчезна още преди да се изправя на крака.

Жената беше с много елегантна рокля в черно и бяло, с дълбоко деколте. Около шията и китките й блестяха диаманти. Русата й коса беше прибрана на тила.

Движеше се отпуснато и бавно, сякаш нямаше никакви грижи на този свят. Огледа се и махна с ръка на един дебел мъж и една още по-дебела жена, които ближеха някакви коктейли. Те й махнаха уморено в отговор. След това влезе във фоайето. Аз допих уискито си набързо и я последвах вътре.

Видях, че говори нещо на Джонсън, портиера на заведението — възрастен негър със снежнобяла коса, който я слушаше почтително. След малко му кимна едва забележимо и се насочи към задната тераса, където се сервираше вечеря. Тя се огледа, сякаш се надяваше да види някой познат, но голямата тълпа беше прекалено заета с ядене и разговори, за да й обърне внимание. Тя сви рамене и слезе на долната тераса, където намери свободна маса и седна. След това махна нетърпеливо с ръка на един келнер, каза му нещо, после отвори чантата си, извади масивна златна табакера, взе цигара и запуши. Движенията й бяха бавни, сякаш се готвеше да прекара дълга и тягостна вечер. След като запали цигарата, тя се облегна назад и впери поглед в блестящото море, шумолящите палми и фаровете на преминаващите коли. Изглеждаше отегчена.

Приближих се. Разгледах я по-внимателно. Личеше си, че някога е била невероятно красива. Тялото й беше пропорционално, но лицето й беше малко подпухнало от многото коктейли преди обяд и уискита след вечеря. Вече изобщо не се съмнявах, че жената пред очите ми е Стела Коста — бивша стриптизъорка и проститутка.

Завъртях се наоколо, докато келнерът й сервира сухото мартини, видях, че никой не проявява интерес към нея и реших да изпробвам късмета си.

— Мисис Стобарт? — казах аз, когато стигнах до масата й.

Тя вдигна поглед към мен рязко и се усмихна. Усмивката веднага промени студеното й лице.

— Аз съм мисис Стобарт. А кой сте вие? — Имаше плътен, малко пресипнал глас, от който лъхаше секс.

— Дърк Уолъс — отговорих аз. — Хубавите жени не бива никога да остават сами. Ще разваля ли вечерта ви, ако остана при вас? Или да се изпарявам?

Тя ме погледна още веднъж и усмивката й се разшири.

— Не правете това. Тази вечер изглежда всички си имат компания… Идвам тук редовно, но не помня да сме се виждали. Аз дръпнах стола и седнах, като дадох знак на келнера.