Джеймс Чейс - Дай ми смокинов лист

— Готвачката няма да ме похвали за това нещо, мистър Уолъс — каза той и ми подаде ръждясала отварачка. — Моля ви да ми я донесете на закуска.

— Разбира се — уверих го аз. Бях приготвил двадесет долара. — Благодаря ти, Ейбрахам. Няма ли да си легнеш в леглото?

— Мистър Уайът иска да е отворено цяла нощ. Не се знае дали няма да пристигне някой, който има нужда от легло. Нали за това са хотелите.

Пуснах банкнотата пред него и той се вдърви от изумление.

— Защо, мистър Уолъс… Не е необходимо…

— Лека нощ — казах аз и се качих с асансьора в стаята си.

Запалих лампата, заключих вратата и сложих кутията на масата. Беше от здрав картон, около петнадесет сантиметра широка и десет — дълбока. На етикета отгоре пишеше:

Произведено от „Морган & Уедърспун“ Сърл, Флорида.

Мисис Лусила Бенбъри

Уест Драйв 1445

Лос Анджелис.

С джобното си ножче скъсах внимателно лентата, която държеше капака затворен и го вдигнах. Кутията беше разделена с преграда и в двете отделения блестяха консервени кутии. Взех едната и на стилния етикет прочетох:

Първокласно ястие. Следвайте приложената инструкция, за да приготвите бързо вечеря за двама.

Инструкцията беше същата като тази, която ми бе описала Клой Смит.

Отворих кутията с отварачката за консерви и огледах златистите жабешки бутчета. Наистина изглеждаха апетитно. С джобното си ножче разрових съдържанието и открих малко найлоново пликче, не по-голямо от два на два сантиметра. В него имаше бял прах. Извадих го, отидох в банята и го измих от мазнината.

Досещах се какво има вътре, но трябваше да съм абсолютно сигурен. Прибрах пликчето в портфейла си, взех кутията от масата и доста неохотно изпразних съдържанието й в тоалетната чиния. Скъсах етикета, хвърлих го върху плуващите жабешки бутчета и пуснах водата.

Отидох до прозореца, отворих го, уверих се, че на улицата няма никой и запратих кутията колкото се може по-далече.

Затворих картонената кутия, в която сега имаше само една консерва, и я прибрах в гардероба.

Помислих си, че макар и да не съм успял да открия Джони Джаксън, денят ми не е минал напразно.

Взех душ и си легнах.

Хари Медоуз — висок и строен, прехвърлил седемдесетте човек, някога беше ръководил лабораторията на полицията в Парадайз Сити. Когато му дошло времето да се пенсионира, полковник Парнъл му предложил да поеме малката, но добре оборудвана лаборатория на агенцията. Медоуз приел с радост. Считаха го за най-добрия патоанатом във Флорида и въпреки възрастта му, наследникът му от предишната служба нерядко се консултираше с него.

Заварих Медоуз да гледа нещо под микроскоп, седнал на висок въртящ се стол.

От Сърл пристигнах колкото може по-бързо и носех със себе си кутията с консервирани жабешки бутчета.

— Здрасти, Хари! — поздравих аз, след като нахълтах в лабораторията. — Нося нещо за теб.

Той ми махна раздразнено с ръка да изчезвам, без да отдели поглед от окуляра на микроскопа.

— Хари! Това е важно и спешно!

Той въздъхна, завъртя се със стола към мен и ми се усмихна.

— Вие, младите, непрекъснато бързате. Какво има?

Извадих пликчето от портфейла си и го сложих на масата пред него.

— Анализирай го, Хари. Би трябвало да е бърз за приготвяне сос, който върви с консервирани жабешки бутчета.

— Така ли? Добра идея, ако сосът е хубав. Жабешките бутчета никак не са ми безразлични. А къде го намери?

— Може и да не е сос, Хари. — Отидох до вратата. — Много е спешно. Ще чакам в кабинета си. Нали ще ми се обадиш?

Хари Медоуз кимна и взе пликчето.

Чък Барли го нямаше в кабинета. През целия път от Сърл бях систематизирал известните ми факти и бях мислил за доклада, който трябваше да подготвя за полковника. Седнах и започнах да пиша на машината. Бях преполовил доклада си, когато Хари се обади.

— Ела при мен, Дърк — каза той рязко.

Изоставих писането и тръгнах по дългия коридор към лабораторията.

— Каква е тази история — попита Хари със строго изражение на лицето, когато влязох при него. — Откъде взе това пликче?

Затворих вратата и се приближих до него.

— Какво има вътре?

— Петдесет процента чист хероин, петдесет процента глюкоза.

— Както си и мислех. Каква е пазарната му цена?

— Това пликче струва около триста долара.

Започнах да смятам на ум. Едно пликче в консервена кутия, две консервени кутии в една картонена кутия, някъде около петстотин картонени кутии. Товарът на камиона струваше около триста хиляди долара. При доставка веднъж месечно — в това не можех да съм сигурен, но ако беше така, оборотът на Уедърспун трябва да е бил три милиона и шестстотин хиляди годишно.