Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

Това изявление беше толкова стряскащо, че аз зяпнах срещу него.

— Какво искате да кажете?

— Ами, ако не бяха полиците, тя нямаше да се скара с мен и да отиде на Мъртвото езеро.

— Тя скара ли се с вас?

— Да. Нали помните колко беше навита да използва тези полици за рекламни цели?

— Да, разбира се — казах аз и се наведох напред.

— Цялата идея беше тя да получи предварителна реклама, за да бъде известно името й на нюйоркските менажери. Е, щом останах доволен, че номерът й е достатъчно добър, казах й, че съм готов да дам историята на пресата. За моя изненада тя отвърна, че е премислила и решила, че номерът й е толкова добър, че не е необходимо да се излага с такъв евтин трик. Това бяха точните й думи. Можете ли да си представите? Да се излага с евтин трик? Застраховка за един милион, а тя нарича това евтин трик!

— Е, на момичетата им хрумват странни идеи — казах аз предпазливо. — Тя наистина беше приета много добре, когато я гледах. Може да се е заблудила да си помисли, че номерът й е по-добър, отколкото е всъщност.

Дени кимна.

— Точно така — каза той. — И аз бях достатъчно тъп да й го кажа. Леле! Как побесня! Каза, че ако не съм способен да й уредя ангажимент в Ню Йорк само заради самия номер, значи не съм никакъв агент. И аз май побеснях. Бяхме дали толкова пари за тези полици, че не можехме да си позволим да ги хвърлим на вятъра. Когато й изтъкнах това, тя каза, че щяла да ги използва, когато се установи в Ню Йорк. — Той ме погледна нещастно. — Глупаво беше да споря с нея. Тя направо откачи. Смешно е, но след всичките месеци, докато я познавах, нямах представа, че има такъв характер. Тя ме заряза, като каза, че отива при Кон и няма смисъл да се виждаме, докато не й уредя ангажимент в Ню Йорк.

— Съжалявам — казах аз. — Не знаех за това. Значи вие не използвахте полиците в крайна сметка?

Той поклати глава.

— Не. Такава загуба на пари. Затова и дойдох при вас. Не мога да си позволя да продължа да харча пари за тях.

— Няма да ви се наложи. Вноските сега се прекъсват автоматично. — Побутнах пакета цигари през бюрото. — Заповядайте.

Той запали.

— Вие току-що казахте, че мис Джелърт е дала идеята да се застрахова. Аз бях останал с впечатление, че идеята е била ваша.

Той примигна срещу мен.

— А, не. Идеята беше на Сузи. Аз не бях много запален отначало, после когато аз се навих, тя пък загуби интерес.

— Но нали вие сте се свързали с Гудиър?

— О, да. Аз бях неин агент и се грижех за търговската страна на номера, но Сузи уреди всичко.

— Какво уреди?

— Тя ми уреди среща с мистър Гудиър. Именно тя избра вашата компания.

— Трябва да съм разбрал погрешно — казах аз. — Бях с впечатление, че вие сте попаднали на Гудиър случайно.

Той изглеждаше изненадан.

— О, не. Сузи ми уреди среща с него.

— Знаете ли как са се запознали?

— Не, не знам.

— Е, няма значение — казах аз. — Страшно съжалявам, че свърши така.

— Да. Е, няма да ви задържам повече. Реших да проверя за тези вноски. Значи няма да правя нищо повече за тях?

— Нищо. Ще ни трябва копие от смъртния акт. Щом го получим, вноските автоматично се прекратяват. Ако желаете, ще се обадя на другите компании вместо вас.

— Много бих искал — отвърна той с благодарност. Повдигна едно износено Куфарче, което бе донесъл със себе си, отвори го и извади десетте полици, старателно завързани заедно с червена лента. — Сигурно ще ви трябват. — Той ги сложи на бюрото.

Почти паднах от стола си. Без полиците нито той, нито който и да е друг нямаха никакво свидетелство, за да предявят един иск. Бях толкова стреснат, че сигурно ми е проличало по лицето.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Не, не. — Погледнах към Фаншоу, който беше зяпнал полиците, а очите му щяха да изхвръкнат. — Бях забравил за полиците.

Дени ги побутна през бюрото към мен.

— Ще ми съобщите писмено, че са анулирани, нали?

— Ще го направя — казах аз и усетих потта по челото си.

Ако вземех полиците и ги унищожех, това щеше да сложи край на всякакъв шанс за измама. Никой не можеше да ни предяви иск, без да има полиците, за да го подкрепи. От друга страна, полиците бяха собственост на Сюзън Джелърт и аз като представител на „Нашънъл Фиделити“ нямах никакво право да ги взема. Те представляваха един милион долара, независимо от това дали искът, ако изобщо бъде предявен, бе измама или не. Пресегнах се за полиците. Ръката ми увисна над тях, после бавно и мъчително я отдръпнах. Да ги взема щеше да бъде огромно безчестие и възползване от явното невежество на Дени. Освен това, ако излезеше наяве, че сме унищожили полиците, знаейки, че с тях може да бъде предявен иск, това би взривило нашата репутация завинаги. Аз не можех да участвам в такова нещо.