Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

Казах, че е така. Опитвах се да си дам сметка дали съм попаднал на нещо важно.

Старият негър се рови доста време в купчина снимки, които извади от една папка. Зрението му изневеряваше и той практически си завираше носа във всяка снимка, преди да успее да я различи. Бях готов да се изкатеря по стената от нетърпение, когато той неочаквано изгрухтя леко от задоволство и се приближи с една снимка дванайсет на осем в ръката.

— Ето я — каза той, като ми я подаде. — Вижте що за номер беше. Не пожъна особен успех. Убеден съм, че Сюзън нямаше достатъчно талант да се конкурира със сестра си.

На снимката се виждаше момиче, което се любуваше на отражението си в огромно огледало. Едва когато е разгледах внимателно, осъзнах, че то стои пред празна рамка и няма никакво огледало. Отражението в действителност беше нейната сестра-близначка, застанала в същата поза. Наистина беше ефектно, а и момичетата си приличаха като две капки вода — хлапачки, които хващаха окото — хубави фигури и стройни крака. Бяха облечени в обичайните набрани полички и корсажи с пайети, каквито могат да се видят в програмите на стотици евтини кабарета.

— Имам снимка на Сюзън без тъмната, перука — продължи Филипс. — Ще видя дали мога да я намеря.

Докато търсеше снимката, аз го попитах дали има представа къде мога да открия Сюзън.

— Страхувам се, че не — отговори той. — Не съм я виждал от доста време. Корин се ожени преди около три години и напусна шоу-бизнеса. Чух, че била отишла в Буенос Айрес. Не зная с какво се занимава Сюзън сега. Не ми се вярва да има особен успех без сестра си, която, май ви казах, беше надарената.

— Чувал ли сте за Брад Дени?

— Но да. Мистър Дени е идвал тук един-два пъти.

— Снима ли се?

— Той е от новаците в бизнеса и, струва ми се, намира методите ми за малко старомодни. Дойде само, за да си купи няколко снимки.

— Що за човек е?

— Много приятен младеж — каза Филипс, все така заровил нос в снимките. — Доста го бива като танцьор.

— Мислех, че е импресарио на Сюзън.

— Възможно е. Не знам. Когато го срещнах преди около шест месеца, той пееше и танцуваше. В занаята е едва от няколко години. Не ми се вярва да е на повече от двадесет и три-четири години.

— Бихте ли му се доверили, мистър Филипс?

Старият негър се изправи и примигна срещу мен.

— Да му се доверя? Май не ви разбирам.

— Смятате ли, че е честен?

— Доколкото човек изобщо може да се довери на някого днес — отвърна той тъжно, — бих се доверил на мистър Дени. Не съм имал вземане-даване с него, но ми се вижда честен младеж. Той е много приятен и ми хареса.

Кимнах. Той просто потвърждаваше онова, което бе казал Алън Гудиър.

— А сестрите Джелърт? Те каква репутация имат?

Филипс се почувства малко неудобно.

— Е, не бих казал, че ми е приятно да изкажа мнението си. Оттогава може много да са се променили. Бяха малко щурави, но като погледнеш, толкова хора от шоу-бизнеса са такива. Не съм ги виждал от доста време. Бих предпочел да спра дотук.

Останах с впечатлението, че премълча доста неща. По лицето му се виждаше обаче, че няма да измъкна повече и затова се отказах.

Най-после той намери снимката. Разгледах я с интерес. Сюзън беше хубаво момиче, със засмени очи, които можеха да станат дръзки, когато й се случеше да бъде в настроение. Определено не беше лошо или злобно лице и имах ясното чувство, че някъде съм я виждал, но не можах да се сетя къде.

— Мога ли да купя тази, а също и другата? — попитах аз. Като видях, че се колебае, извадих петдоларова банкнота и я сложих на масата. — Моята компания много би искала да има тези снимки, мистър Филипс, ако не са ви необходими.

— Разбира се, но това е твърде много за тях. Един долар е предостатъчен.

— Всичко е наред. Благодаря за информацията. Нямате ли някаква идея как да се свържа със Сюзън Джелърт или Дени?

— Бихте могли да попитате във Водевил клъб. Намира се на булевард Файър стоун. Ако са членове, клубът ще ви даде адресите, чрез които да се свържете с тях.

— Ще опитам. Благодаря — ръкувах се с него, съгласих се да взема един плик за снимките и се забързах към колата.

Беше вече един без пет и реших да посетя Водевил клъб след обяд. Бях уморен и слънчасал, и умирах от жажда. Карах към хотела с максималната скорост, която ми позволяваше обедният трафик.

Хелън седеше във фоайето и четеше вестник. Изглеждаше толкова равнодушна и свежа, че се вторачих в нея с подозрение.

— Ето те и теб, скъпи — каза тя, като вдигна поглед и се усмихна. — Изглеждаш доста сгорещен. Сигурно си имал трудна сутрин?