Джеймс Чейс - Смърт край Лаго Маджоре

Торчи извади дебела пачка с банкноти.

— Вземете повече. Вземете пет хиляди. Ето ви.

— Петстотин ще са ми достатъчно.

Той вдигна масивните си рамене и побутна към мен банкнота от петстотин лири.

Ако получите по-добро предложение за брошката, моля ви да ми кажете.

— Непременно — обещах, прибирайки банкнотата и брошката в джоба си.

— Луд, шантав, глупав маймунски син! — внезапно изквича Симона. — Ще ни съсипеш!

Торчи ме изпрати до вратата.

— Това е защото иска да й купя нова шапка — обясни той тихичко. — А вече има двадесет и шест. За какво й е още една?

— Не зная — казах, стискайки ръката му. — Не мисля, че разбирам жените.

Той ми намигна хитро.

— Но получаваш каквото поискаш, а?

— Не винаги — казах, слязох по стълбите и излязох сред горещината на улицата.

Четири мухи безцелно се разхождаха по тавана, а после се спуснаха с дразнещо бръмчене около леглото ми, преди отново да се върнат на тавана.

Лежах и ги наблюдавах.

Стаята ми се намираше на партерния етаж в блок зад площада на Скалата. Понякога, при силни жеги, когато всички прозорци на Скалата бяха отворени, чувах пеенето и музиката. Зависеше също и от посоката на вятъра. А много често изслушвах цялата опера безплатно.

Стаята не представляваше кой знае какво. Единственото хубаво нещо, което може да се каже за нея, е че беше чиста, защото аз си я поддържах. Мебелите бяха много вехти и мизерни, а тапетите ме караха да скърцам със зъби, ако се случеше да ги погледна.

Имаше легло, фотьойл, умивалник, парче килим и много лоша репродукция на „Пролет“ на Ботичели, окачена срещу леглото ми.

В нишата на прозореца имаше маса, върху нея бяха отрупани записките ми и подвързания с кожа ръкопис, върху който работех вече четири години. Под масата стояха справочниците ми, които струваха доста пари.

Със заема от Торчи си купих пакет цигари, хляб, салам и бутилка розе. Бях се нахранил и сега пушех, а чашата с вино се намираше близо до ръката ми. Беше осем и двайсет и седем минути. След като си тръгнах от Торчи, се разходих по улиците безцелно и напрегнато мислих. В седем часа не бях стигнал до никакво решение, затова се прибрах в стаята си. Всъщност решението не беше трудно — въпросът беше дали да запазя диамантената брошка или да я върна. За мое щастие тя не струваше много. Ако с нея можех да си купя паспорт, щях да се изкуша да я продам на Торчи. И въпреки, че не беше достатъчна да ме изведе от Италия, тя би ми дала възможност да си купя нови дрехи и да преживея икономично шест месеца, без да работя.

Излъгах, когато казах на Лаура Фанчино, че не съм си дал труда да получа разрешение от полицията. Не се опитах, тъй като ме търсеха едновременно италианската полиция и американската военна полиция заради нещо, което се случи преди почти шест години, в края на войната. Затова двеста и тридесетте хиляди лири, които Торчи ми предложи, бяха изкушение за мен. С тях нямаше да мога да си купя паспорт, но те биха ми осигурили малко повече спокойствие и удобства.

Но не това ме тревожеше толкова, колкото причината тя да остави брошката. Дали ме е съжалила и смятайки, че съм нечестен, я е оставила, за да я продам и да се възползувам от парите? Или е оставила брошката върху масата, сигурна, че ще й я върна и така да ми даде още една възможност да я видя?

Лежах, пушех, гледах към тавана и се опитвах да реша какво да правя. Най-накрая успях да стигна до следното разрешение: няма да продавам брошката и ще се откажа от парите. Досега успявах да свържа двата края, без да крада или да взимам пари от жени и сега беше въпрос на гордост да не го направя.

Исках ли да я срещна отново?

Докато лежах в горещата задушна стаичка, си я представих, както я видях за последен път — застанала на вратата срещу слънцето и разбрах, че не само искам да я видя, но и че трябва.

Вече не ме интересуваше дали съпругът й е инвалид или умира. Навярно съм бил откачил, когато й говорех за удряне на паднал човек. Той я е имал една година и повече не й беше нужен, нито пък тя му трябваше. Аз всъщност нищо не му отнемах. Той просто беше извън играта.

Свалих краката си от леглото и се изправих.

Най-простото беше да я оставя тя да реши. Лаура ми предостави възможност да я имам, а аз отказах. Сега беше мой ред да й дам възможност тя да ме поиска и ако ми откажеше, щях да я залича от съзнанието си. Но щях да й дам тази възможност.

Тръгнах по коридора и стигнах до телефонната кабина. След известно време намерих номера й. Открих го на името на Бруно Фанчино.